— Охраната нареди на тези мъже да ни убият.
Той се замисли:
— Единственият ни изход е да избягаме.
Влакът намали ход. Когато спре, охраната ще отвори вратата, очаквайки да намери Лев и Раиса мъртви. Но като открият мъртви двама от убийците, ще поискат да разберат кой ги е убил. Някой със сигурност ще проговори, страхувайки се от мъченията или пък от желание да бъде възнаграден. А това ще е достатъчно основание Лев и Раиса да бъдат разстреляни.
Лев се обърна към затворниците. Сред тях имаше бременни, старци, които нямаше да оцелеят в лагерите, бащи, братя, сестри — обикновени, с нищо незабележителни хора, каквито самият той много пъти беше арестувал и откарвал на Лубянка. Сега беше принуден да ги моли за помощ.
— Името ми нищо няма да ви каже. Преди да ме арестуват, разследвах убийствата на повече от четирийсет деца, извършени от Уралските планини до Черно море. Убити са момчета и момичета. Знам, че е трудно да повярвате в подобна жестокост, дори е невъзможно. Но аз съм виждал труповете с очите си и съм сигурен, че това е дело на един и същи човек. Той не убива децата заради пари, секс или по някаква причина, която мога да обясня. И ще продължи да убива. Негова жертва може да бъде всяко дете от всеки град. Моето престъпление беше само в това, че исках да го заловя. Арестуването ми означава, че той е на свобода и продължава да убива. Никой не го търси. Ние с жена ми трябва да избягаме, за да го спрем. Но не бихме могли без вашата помощ. Ако извикате охраната, ние ще бъдем мъртви.
Във вагона настъпи тишина. Влакът беше почти спрял. Вратата щеше да се отвори и охраната да влезе с готови за стрелба оръжия. Кой можеше да обвини хората, че казват истината пред дулото на оръжието? Една жена от горната пейка извика:
— Аз съм от Ростов. Чувала съм за тези убийства. Деца с изрязани стомаси. Обвиняват за това група западни шпиони, проникнали в страната ни.
Лев отговори:
— Сигурен съм, че убиецът живее и работи във вашия град. Но се съмнявам, че е шпионин.
Друга жена се обади:
— И когато го намерите, ще го убиете ли?
— Да.
Влакът спря. Чуваше се как по насипа се приближава охраната. Лев добави:
— Нямам основание да очаквам, че ще ми помогнете. Но ви моля за помощ.
Лев и Раиса се свиха сред затворниците. Тя го прегърна и скри изцапаните му с кръв ръце. Вратата се отвори, слънчевата светлина нахлу във вагона.
Охраната откри двата трупа и поиска обяснение.
— Кой ги уби?
Отговориха им с мълчание. Лев хвърли поглед над рамото на жена си към охраната. Бяха млади и безразлични. Готови да изпълнят всяка заповед, но без излишно усърдие. Фактът, че не бяха убили Лев и Раиса собственоръчно, означаваше, че не са получили такава заповед. Това трябваше да бъде извършено тайно, с чужди ръце. Те не биха действали без ясна заповед. Не биха предприели нищо по своя инициатива. Но биха се възползвали от възможността, ако имаха дори малко оправдание. Всичко зависеше от затворниците във вагона. Охраната крещеше и тикаше дулата на оръжията в лицата на най-близките до тях. Но хората мълчаха. Тогава те избраха възрастна двойка. Бяха немощни старци. Щяха да проговорят.
— Кой уби тези хора? Какво е станало тук? Отговаряйте!
Един от охраната вдигна подкования си с желязно налче ботуш над главата на жената. Тя заплака. Съпругът ѝ започна да моли да не я бият. Но нито един от двамата не отговори на въпроса. Вторият от караула приближи Лев. Ако го накара да стане, ще види окървавената му риза.
Бандитът, който каза на Лев, че не са се карали, стана от пейката. Със сигурност щеше да си поиска обещаната награда. Извика:
— Оставете ги на мира. Знам какво стана и ще ви кажа.
Охраната остави възрастните хора и Лев.
— Кажи.
— Изпотрепаха се заради печалбата от играта на карти.
Лев разбираше, че отказвайки се да ги предадат, бандитите следваха своята извратена логика. Бяха готови да изнасилват и убиват за грошове. Но не и да доносничат. Това беше въпрос на техния морал. Ако другите урки, участниците в тяхното престъпно братство, разберат, че са предавали събратята си, прошка за тях няма да има. И просто ще ги убият.
Двамата от конвоя се спогледаха. Не знаеха как да постъпят и решиха да не правят нищо. Нямаше за къде да бързат. Пътуването до Вторая Речка, градче на брега на Тихия океан, щеше да продължи няколко седмици. Имаха много време и възможности. Можеха да изчакат по-нататъшни заповеди. Началниците ще измислят нов план. Един от охранителите се обърна към затворниците.
— За наказание ще оставим труповете тук. В тази жега скоро ще почнат да се разлагат и смърдят и всички ще се разболеете. Може би тогава ще проговорите.