Отчаян, Лев надникна през дупката. Виждаше тялото, закачено на куките в края на влака. Раиса ли беше, или мъртвецът? Не личеше от разстояние. Трябваше да се надява да е мъртвецът. Промени плана си. Предполагаше, че ако легне правилно, ще може да се пъхне под оплетеното в куките тяло. То вероятно е събрало всичките куки в тази част. Щеше да може да мине под него. Сбогува се със затворниците, благодари им и скочи от вагона.
Падна близо до огромните стоманени колела, отдръпна се и се озова с лице към края на влака. Оплетеното в жиците тяло бързо наближаваше, висеше малко по-вляво. Лев зае съответното положение. Нямаше какво да прави, освен да чака и да се постарае да се смали. Последният вагон трополеше над него. Вдигна глава само колкото да види, че тялото не е на Раиса. Беше оцеляла. И той трябваше да направи същото. Изпъна се и затвори очи.
Трупът мина над него и леко го докосна.
После усети рязка болка — в лявата му ръка се беше забила кука. Отвори очи. Куката бе разкъсала ризата му и се бе забила в ръката. За части от секундата, преди куката да се опъне и да го повлече, той я изтръгна ведно с парчета кожа и плът. Стисна ръката си: от раната течеше кръв, а главата му беше замаяна. Изправи се, залитайки, и видя Раиса да тича към него. Прегърна я, без да обръща внимание на болката.
Бяха свободни.
Москва
Същия ден
Василий не се чувстваше добре. Взе си почивен ден, което не бе правил никога. Подобна постъпка беше не само потенциално опасна, но и нехарактерна за него. Би предпочел да боледува на работа, а не вкъщи. Беше уредил нещата си така, че през повечето време живееше сам. Беше женен, разбира се; бе немислимо мъжът да остане ерген. Негов обществен дълг беше да има деца. И той следваше правилата: беше се оженил за жена, която нямаше собствено мнение или поне не го изразяваше, която беше му родила две деца — приемливият минимум, ако човек не искаше да му задават въпроси. Тя и децата живееха в семеен апартамент в покрайнините на града, докато той бе предпочел служебното жилище в центъра. Беше уредил това, за да може да се развлича с любовниците си. Всъщност позволяваше си извънбрачни връзки много рядко.
След като Лев беше изпратен в изгнание на Урал, Василий подаде молба да му дадат освободилия се апартамент №124 на Лев и Раиса. Молбата му беше удовлетворена. Първите няколко дни бяха особено радостни. Нареди на жена си да напазарува в специалните магазини храна и скъпи напитки. Организира гощавка за колегите по случай новия апартамент, на която не бяха поканени жените, а новите му заместници пиха и ядоха до пръсване и го поздравяваха с успеха. Някои от подчинените на Лев сега се подчиняваха на него. Но въпреки иронията и благоприятния обрат на съдбата, по време на гуляя Василий беше мрачен. Вече нямаше кого да мрази. Нямаше срещу кого да заговорничи. Вече не се дразнеше от повишенията на Лев, нито от успеха му в работата или неговата популярност. Имаше и други колеги, с които се състезаваше, но чувството не беше същото.
Василий стана от леглото и реши да потисне лошото си настроение, като пийне нещо. Наля си голяма чаша водка, гледаше чашата, въртеше я в ръцете си, но не можеше да отпие. Повдигаше му се от миризмата. Остави чашата. Лев беше мъртъв. Скоро ще получи официално съобщение, че двамата затворници не са пристигнали до местоназначението. Че са умрели по пътя, както и много други преди тях, след като са се сбили за обувки, дрехи, храна или нещо друго. Това щеше да бъде последното поражение на човека, който публично го беше унижил. Самото съществуване на Лев беше някакво постоянно мъчение за Василий. Защо тогава едва ли не му липсва?
На вратата се почука. Очакваше от МГБ да изпратят лекар, който да удостовери, че е болен. Отвори вратата и видя двама млади офицери.
— Двама затворници са избягали.
Усети тъпата болка да изчезва, докато произнасяше името:
— Лев?
Офицерите кимнаха. Василий вече се чувстваше по-добре.
Двеста километра югоизточно от Москва
Същия ден
Те ту бягаха, ту вървяха, като непрекъснато се оглеждаха — скоростта им зависеше от това дали страхът, или изтощението надделяват. Времето беше благосклонно към тях: слаба слънчева светлина и тънки облаци, не беше прекалено горещо в сравнение с жегата във вагона. По слънцето се ориентираха, че е късен следобед, но нямаше как да знаят точното време. Лев не помнеше кога и как е изгубил часовника си и дали не са му го откраднали. Според него имаха най-много четири часа преднина пред охраната. По грубо изчисление скоростта им беше осем километра в час, докато влакът се движеше с не повече от шестнайсет, така че разстоянието между тях в най-добрия случай беше около осемдесет километра. Но охраната може да е забелязала бягството им много по-рано.