Крачеха по водата много по-бавно отпреди, често се спъваха и падаха; и всеки път все по-трудно се изправяха. Не помагаше дори притокът на адреналин, предизвикан от съзнанието, че са преследвани. Лев държеше ръката си над водата, за да не отмие паяжината от раната. Избягваха да говорят за положението си, сякаш не им оставаше да живеят дълго, че да правят планове. Лев предполагаше, че са на около двеста километра източно от Москва. Бяха прекарали във влака почти две денонощия и вероятно са някъде в околностите на Владимир. А сега, ако е прав, вървяха към Рязан. При обикновени обстоятелства оттук до Ростов се стига за едно денонощие с влак или с кола. Но те нямаха пари, нито храна; бяха ранени, облечени в мръсни дрипи. Търсеха ги всички, местни и национални служби на Държавна сигурност.
Спряха се. Реката разполовяваше малко село на две половини. Тук имаше колхоз. Излязоха от водата на около петстотин крачки нагоре по течението от скупчените къщи. Беше късно, здрачаваше се.
Лев каза:
— Някои от селяните все още работят на нивата или в градината. Можем да се промъкнем в къщата и да откраднем храна.
— Искаш да крадеш?
— Не можем нищо да купим. Ако ни забележат, ще ни издадат. За избягали затворници се дава награда, по-голяма, отколкото тези хора печелят за година.
— Лев, ти прекалено дълго работи на Лубянка. Тези хора не обичат държавата.
— Но като всички други имат нужда от пари. Опитват се да оцелеят като всички останали.
— Предстои ни да изминем стотици километри. Не можем да се справим сами. Просто не можем. Трябва да го осъзнаеш. Нямаме нито приятели, нито пари, нито нищо. Трябва да убеждаваме непознати да ни помагат — трябва да ги накараме да повярват в начинанието ни. Това е единственият начин. Единствената ни възможност.
— Ние сме престъпници, ако ни скрият, ги заплашва разстрел, и то не само онзи, който ни е помогнал, а цялото село. Властите няма да се подвоумят и ще осъдят всички на по двайсет и пет години, ще депортират в някой северен лагер цялото население, включително и децата.
— И точно затова ще ни помогнат. Изгубил си вяра в народа на своята страна, защото си бил заобиколен от хора на властта. Държавата няма нищо общо с тези селяни, не ги разбира и не се интересува от тях.
— Раиса, така говорят градските дисиденти. Думите ти нямат нищо общо с реалния свят. Ще бъде лудост, ако ни помогнат.
— Имаш къса памет, Лев. Как успяхме да избягаме? Казахме истината на хората във вагона. Те всички ни помогнаха, стотина души, горе-долу толкова, колкото са тук жителите. Затворниците от нашия вагон със сигурност ще изтърпят някакво колективно наказание, че не са уведомили охраната. Защо го направиха? Какво им предложи?
Лев мълчеше. Раиса продължи:
— Ако откраднеш от тези хора, ще се превърнем в техни врагове, а всъщност ние сме техни приятели.
— Значи искаш да отидем в центъра на селото, сякаш сме от едно семейство, и да се здрависаме?
— Тъкмо това ще направим.
Заедно стигнаха до центъра на селото, като че ли се връщаха от работа и беше естествено да се намират тук. Обградиха ги мъже, жени и деца. Къщите им бяха направени от дърво и глина. Селскостопанската им техника беше отпреди четирийсет години. Трябваше само да ги предадат на държавата и щяха да бъдат богато възнаградени. Можеха ли да се откажат? Тези хора нямаха нищо.
Заобиколена от враждебни лица, Раиса заговори:
— Ние сме затворници. Избягахме от влака, с който ни караха за лагер, където щяхме да умрем. Сега ни преследват. Имаме нужда от вашата помощ. Молим ви не заради себе си. Рано или късно ще ни заловят и убият. Ние сме се примирили с това. Но преди това трябва да свършим една много важна работа. Моля, дайте ни възможност да обясним защо ни е нужна помощта ви. Ако онова, което ви кажем, не ви хареса, можете да нямате нищо общо с нас.
Напред пристъпи мъж на около четирийсет години. На лицето му беше изписано съзнание за собствена значимост.
— Като председател на колхоза мой дълг е да отбележа, че в наш интерес е да съобщим за тях на властите.
Раиса огледа селяните. Нима беше сгрешила? Нима държавата вече е проникнала и сред тези селяни и е внедрила свои доносници във всички села? Но в този момент се чу мъжки глас:
— И какво ще правиш с наградата, и нея ли ще предадеш на държавата?
Всички се засмяха. Председателят се изчерви, смутен. Раиса изпита облекчение, като разбра, че той е нещо като комична фигура, марионетка. Той не притежаваше истинската власт. Заговори жена, застанала най-отзад в тълпата: