— Сериозно ли говориш?!
— Единственият начин да сме сигурни, абсолютно сигурни, е да му отнемем камиона. Да вземем документите му. И животът ни отново ще бъде в нашите ръце, отново ще бъде под контрол. А така сме съвсем безпомощни. Дори не знаем накъде ни кара.
— Но нали ти ме учеше да вярвам в добротата на хората.
— Този човек не е като другите. Изглежда амбициозен. По цели дни превозва луксозни стоки. Сигурно си мисли: искам това, искам онова, трябват ми скъпи фини платове и различни деликатеси. Разбира, че ние му даваме тази възможност. Знае за колко може да ни продаде. И знае цената, която ще плати, ако го заловят с нас.
— Едва ли аз съм този, който трябва да го каже, Раиса, но ти говориш така за невинен човек, който рискува живота си, за да ни помогне.
— Говоря за гаранцията ни да стигнем до Ростов.
— Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.
— Няма да се наложи да го убием.
— Напротив, ще се наложи, защото не можем да го оставим вързан край пътя. Това ще е много по-голям риск. Или ще го убием, или ще му се доверим. И това ще е първата крачка, след която всичко ще рухне, Раиса. Тези хора ни нахраниха, подслониха, а сега ни карат към Ростов. Ако се обърнем срещу тях, ако убием един от приятелите им без причина, само като предпазна мярка, аз ще бъда същият човек, когото ти презираше в Москва.
Макар да не я виждаше в тъмното, усещаше, че се усмихва.
— Изпитваше ли ме?
— Просто поддържах разговора.
— Издържах ли изпита?
— Зависи дали ще стигнем до Шахти, или не.
След като мълчанието се проточи, Раиса попита:
— Какво ще правим, когато всичко това свърши?
— Не знам.
— На Запад биха те приели с отворени обятия, Лев. Биха те защитили.
— Никога няма да напусна тази страна.
— Дори ако тя поиска да те унищожи?
— Ако искаш да бягаш в чужбина, ще направя всичко каквото мога, за да те кача на някоя лодка.
— А ти какво ще правиш? Ще се криеш в планините?
— Щом ликвидирам убиеца и ти си в безопасност извън страната, ще се предам. Не искам да живея в изгнание, сред хора, на които е нужна информация от мен, но ме мразят. Не искам да живея като чужденец. Не мога да го сторя. Това би означавало, че е вярно всичко, което се говори за мен в Москва.
— И това ли е най-важното за теб?
В гласа на Раиса се долови горчивина. Лев нежно докосна ръката ѝ.
— Не те разбирам, Раиса.
— Толкова ли е сложно? Искам да бъдем заедно.
Лев помълча, накрая каза:
— Не мога да живея като предател. Просто не мога.
— Което означава, че ни остават около двайсет и четири часа?
— Съжалявам.
— Тогава трябва да използваме максимално останалото ни време.
— И какво предлагаш?
— Ще си кажем истината.
— Истината?
— Вероятно имаме тайни един от друг. Аз знам, че имам няколко. А ти нямаш ли? Неща, които никога не си ми казвал.
— Имам.
— Тогава ще започна първа. Аз плюех в чая ти. След като чух за арестуването на Зоя, бях убедена, че ти си донесъл за нея. И така, в продължение на около седмица плюех в чая ти.
— Плюла си в чая ми?
— Около седмица.
— И защо престана?
— Ти като че ли нямаше нищо против.
— Просто не съм забелязал.
— Точно така. Сега е твой ред.
— Честно казано…
— Такива са правилата на играта.
— Не мисля, че се омъжи за мен от страх. Мисля, че специално си ме търсила. И си се престорила на уплашена. Представи се с измислено име и аз започнах да те преследвам. Но мисля, че и аз също бях твоя цел.
— Смяташ ме за чужд агент?
— Може би познаваш хора, които работят за западни спецслужби. Може даже да си им помагала. Може би си имала тази мисъл, когато си се омъжвала за мен.
— Това не е тайна, а предположения. Ти трябва да споделяш тайни с реални факти.
— Намерих монета в дрехите ти, която се дели на две половини. Това е приспособление за микрофилми. Използват ги шпионите. Никой друг не притежава такава.
— И защо не ме издаде?
— Не можех да го направя.
— Лев, не се омъжих за теб, за да съм близо до МГБ. Вече ти казах истината, страхувах се.
— А монетата?
— Монетата беше моя…
Гласът ѝ заглъхна, като че ли преценяваше дали да продължи.
— Но не я използвах, за да пренасям микрофилми. Държах в нея цианкалий, когато останах без дом.
Раиса никога не беше му разказвала как е живяла, след като къщата ѝ е била разрушена, за месеците скитания, за тъмната страна на живота си. Лев чакаше, изведнъж стана неспокоен.