— Сигурна съм, че можеш да си представиш какво се случваше на бежанките. Войниците имаха свои нужди, те рискуваха живота си и всички им бяхме задължени. Ние бяхме тяхната отплата. Веднъж, а те бяха неколцина, ме боля толкова много, че се заклех, ако това се повтори, ще натрия пастата по венците му. Можеха да ме убият, да ме обесят, но това щеше да ги накара да си помислят, преди да постъпят така с друга жена. Както и да е, но монетата се оказа моят талисман, защото нямах неприятности, след като започнах да я нося. Може би мъжете усещат кога жените носят цианкалий в джоба си. Разбира се, тя не излекува раните, които вече ми бяха нанесени. Нямаше такова лекарство. Затова не мога да забременея, Лев.
Лев се взираше в мрака натам, където според него беше жена му. По време на войната жените ги изнасилваха, изнасилваха ги по време на окупацията, а после ги изнасилваха и освободителите. Като войник знаеше, че държавата гледа снизходително на подобни неща, те се смятаха за неизменна част от войната и достойна награда за смелия войник. Някои жени наистина прибягваха до цианкалий, за да се избавят от непоносимите ужаси. Лев предполагаше, че повечето мъже вероятно са проверявали жените за нож или огнестрелно оръжие, но на монета не биха обърнали внимание. Лев я погали по ръката. Какво друго можеше да направи? Да се извини? Да каже, че разбира всичко? Беше сложил в рамка онази изрезка от вестник със снимката си, без да подозира какво е преживяла по време на войната.
— Знаеш ли, Лев, имам още една тайна. Влюбих се в теб.
— Аз винаги съм те обичал.
— Това не е тайна, Лев. Изоставаш с три тайни.
Тогава Лев каза:
— Имам брат.
Ростов на Дон
15 юли
Надя беше сама в къщата. Майка ѝ и сестра ѝ бяха на гости при баба ѝ. Надя тръгна с тях, но когато наближиха, тя се престори, че я боли корем и поиска да се върне. Майка ѝ се съгласи и Надя се завтече обратно към къщи. Планът ѝ беше прост. Щеше да отвори вратата на мазето и да разбере защо баща ѝ прекарва толкова много време в тази тъмна и студена стая. Никога преди не беше слизала там, нито веднъж. Обикаляше къщата и опипваше влажните тухли, опитвайки се да си представи какво е вътре. Нямаше прозорци, само дупка за проветряване заради печката. Беше строго забранена територия, ненарушимо правило в къщата.
В момента баща ѝ беше в командировка. Но щеше да се върне скоро, може би дори на другия ден, защото спомена за някакъв ремонт вкъщи, по-точно за нова врата за мазето. Не смяташе да подменя входната врата, която всички използваха и която запазваше топлината в къщата, а за него най-важна беше вратата на мазето. Тя наистина бе тънка, но какво от това? Толкова ли беше наложително? След два дни той ще сложи нова врата, която тя вече няма да може да отвори. Ако иска да влезе в мазето, ако иска да отговори на въпросите си, трябва да го направи сега. Ключалката бе съвсем проста. Беше я проучила внимателно и беше пробвала да пъхне нож между вратата и рамката, за да отключи. Ставаше.
Резето се вдигна, Надя отвори вратата. Развълнувана и уплашена, слезе едно стъпало надолу. Пусна вратата и тя се затвори. Отдолу и отстрани се процеждаше светлина. Освен това малко светлина идваше и от вентилационния отвор. Очите ѝ свикнаха с тъмнината, слезе по стълбите и огледа тайната стая на баща си.
Легло, печка, малка маса и сандък — нищо загадъчно. Разочарована, продължи да оглежда наоколо. На стената висеше стара лампа, а до нея — изрезки от вестници. Насочи се към тях. Това беше една и съща снимка: на руски войник, застанал пред горящ танк. Някои от снимките бяха изрязани така, че се виждаше само войникът. Беше красив. Тя не го познаваше. Озадачена от този колаж, взе алуминиевата паница, оставена на пода, без съмнение за котките. След това вниманието ѝ привлече сандъкът, хвана с две ръце капака и го повдигна, просто за да види дали се отваря. Дървеният капак беше тежък, но не беше заключен. Какво ли има вътре? Повдигна го още малко, но изведнъж долови друг шум — входната врата.
Чуха се тежки стъпки, прекалено тежки, за да е майка ѝ. Сигурно баща ѝ се е върнал по-рано. Вратата на мазето се отвори и проблесна светлина. Защо се е върнал толкова скоро? Изпаднала в паника, Надя спусна капака, без да вдига шум, вслушвайки се в стъпките на баща си, който слизаше по стълбата. Тя коленичи и изпълзя под леглото, сви се там и се загледа към най-долното стъпало. И ето че се появиха големите му черни обуща, които се приближаваха към нея.
Надя затвори очи, очаквайки, когато ги отвори, да види разгневеното лице на баща си на сантиметри от нейното. Но вместо това леглото изскърца и се огъна над нея. Баща ѝ беше седнал на леглото. Тя отвори очи, трябваше да се отмести. Пространството между леглото и пода стана още по-малко, тя по-скоро се досети, отколкото видя, че той започна да развързва връзките на обущата си. Не знаеше, че тя е тук. Вратата сигурно се е заключила сама при затварянето. Още не беше я открил. Какво щеше да прави? Баща ѝ можеше да прекара тук часове. Майка ѝ щеше да се върне и да се разтревожи, като не я намери вкъщи. Може да решат, че се е загубила, и да тръгнат да я търсят. Тогава тя ще се промъкне горе и ще измисли някаква лъжа. Това беше единствената ѝ надежда. А дотогава трябва да се спотайва на мястото си.