Андрей Трофимович Сидоров.
Така се казваше неговият по-малък брат.
Павел Трофимович Сидоров.
А така се казваше някога самият той, преди да се отърси от детската си самоличност, както влечугите сменят кожата си. Малката снимка в трудовата книжка потвърждаваше, че това е Андрей. Чертите на лицето бяха същите — изгубено изражение. Очилата бяха нови. Но именно затова беше тъй непохватен, поради своето късогледство. Неговият срамежлив и тромав по-малък брат — убиец на четирийсет и четири деца. Това изглеждаше пълна безсмислица и в същото време имаше дълбок смисъл: примката, сдъвканата кора, преследването. Принуден отново да се върне в миналото, което бе прогонил завинаги, Лев си спомни как учеше малкия си брат да прави въжена примка и да дъвче дървесна кора, за да потиска чувството за глад. Нима тези уроци бяха станали причина за някаква лудост? Защо Лев не направи връзката по-рано? Не, би било нелепо да се очаква от него такава проницателност. Същите уроци са предавани на много деца, обучавани да ловуват. При огледа на жертвите Лев не забеляза тези съществени подробности. Или беше ги забелязал? Той ли бе избрал този път, или пътят бе избрал него? Това ли бе причината, поради която се бе заел с това разследване, когато разумът му диктуваше да се прави, че това няма отношение към него?
Когато видя името на брат си, напечатано черно на бяло, той даже седна, докато се съвземе, а после започна да проверява отново и отново местата и датите. Изпадна в шок и съвсем забрави за заплашващата го опасност. Едва когато забеляза счетоводителят да се промъква към телефона, дойде на себе си. Завърза го за стола, скъса кабела на телефона и заключи двамата мъже в стаята, като запуши устите им. Трябваше по-скоро да се измъква. Трябваше да се стегне. Но в коридора той залиташе като пиян. Виеше му се свят. Излезе навън напълно объркан, усещайки, че светът сякаш се е обърнал с главата надолу. Машинално тръгна към портала, като прекалено късно съобрази, че далеч по-безопасно би било отново да прескочи оградата. Но вече беше късно, не можеше да се върне; охраната беше го забелязала. Трябваше да мине покрай тях. Изби го студена пот. Обаче го пуснаха, без да го заподозрат. Качи се в таксито, даде адреса на шофьора и го помоли да побърза. Тресеше го — не можеше да спре треперенето. Гледаше как Раиса чете личното дело. Тя вече знаеше историята на брат му, знаеше как се казва, но не беше виждала цялото му име. Той следеше реакцията ѝ, докато тя внимателно изучаваше папката. Не беше събрала две и две, не беше се досетила. И как би могла? Той нямаше сили да ѝ каже.
Този мъж е моят брат.
Не се знаеше колко души има в къщата на брат му. Останалите ѝ обитатели представляваха проблем. Те почти сигурно не подозираха за втората природа на този човек, на този убиец, не подозираха за извършените от него престъпления — отчасти защото той убиваше далеч от дома си. Малкият му брат живееше с раздвоена самоличност, на добър съпруг и баща, и на убиец, точно както в Лев съществуваха две самоличности: момчето, което беше, и мъжът, който бе станал. Лев тръсна глава: трябваше да се съсредоточи. Беше дошъл тук, за да убие този човек. Но как да отстрани хората, които живееха с него? Те нямаха оръжие.
Раиса усети колебанието му и попита:
— Какво те тревожи?
— Останалите обитатели на къщата.
— Ти видя лицето на този човек. И двамата видяхме снимката му. Можеш да се промъкнеш и да го убиеш, докато спи.
— Не мога да направя това.
— Лев, той не заслужава нищо повече.
— Трябва да съм сигурен. Трябва да говоря с него.
— Той ще отрече. Колкото по-дълго говориш с него, толкова по-трудно ще бъде да го убиеш.
— Може би си права. Но няма да го убия, докато спи.
Сара беше им дала нож. Лев го подаде на Раиса.
— Няма да го използвам.
Раиса отказа да го вземе.
— Този човек е убил над четирийсет деца, Лев.
— И аз ще го убия заради това.
— А ако се защити? Сигурно има нож. Може би дори пистолет. Може да е силен.
— Той не е борец. Той е тромав и срамежлив.
— Откъде знаеш, Лев? Вземи ножа. Как ще го убиеш с голи ръце?
Но Лев насила притисна дръжката в ръката ѝ.
— Забравяш, че съм обучен да правя именно това. Имай ми доверие.
За първи път я молеше за доверие.
— Аз ти вярвам.
Те нямаха бъдеще, нямаха надежда за бягство, нито надежда да бъдат заедно след събитията от тази нощ. Раиса осъзна, че дълбоко в себе си иска този човек да не си е вкъщи, да е заминал в командировка, тогава щяха да имат причина да останат заедно още малко, да отсрочат залавянето поне с още два дни, преди да се върнат да довършат започнатото. Засрамена от тази мисъл, побърза да я отблъсне. Колко хора бяха рискували живота си, за да стигнат те дотук? Целуна Лев, пожела му успех, пожела му да убие този човек.