Лев тръгна към къщата, като остави Раиса скрита. Вече имаха начертан план. Тя щеше да остане в скривалището си, да наблюдава и да чака. Ако убиецът се опита да избяга, трябваше да му попречи. Ако нещо се объркаше, ако по някаква причина Лев се провалеше, тя щеше да се опита да ликвидира убиеца.
Лев стигна до вратата. Вътре мъждукаше светлина. Дали някой беше буден? Побутна колебливо вратата и тя се отвори. Пред него се разкри кухня, маса и печка. Светлината идваше от газена лампа: пламъкът трептеше в зацапано със сажди стъкло. Влезе в къщата, прекоси кухнята и се озова в съседната стая. За негова изненада там имаше само две легла. На едното спяха две момиченца. Майка им спеше на другото легло. Беше сама: Андрей го нямаше. Това ли беше семейството на брат му? Ако е така, значи са и негово семейство? Това ли е снаха му? И племенничките му? Не, може би долу имаше друго семейство. Обърна се. Черно-бяла котка със студени зелени очи се беше вторачила в него. Макар да беше по-охранена от котката, която преследваха и убиха в гората, тя много приличаше на нея и козината ѝ беше със същия цвят. На Лев му се стори, че това е сън, в който се събират късчета от миналото. Котката се промуши през полуотворената врата. Лев я последва.
Тясното стълбище водеше към мазето, осветено от слаба светлина. Котката слезе надолу и се скри от погледа му. От горното стъпало стаята почти не се виждаше. От мястото си Лев забеляза само края на леглото. То беше празно. Може би Андрей не си е вкъщи? Слезе по стъпалата, като се стараеше да не вдига шум.
Стигна до долу и надникна иззад ъгъла. До масата седеше някакъв човек. Беше с очила с дебели квадратни стъкла, облечен в чиста бяла риза. Играеше на карти. Вдигна поглед. Не изглеждаше изненадан. Изправи се. На стената зад главата на брат си Лев видя колаж от изрезки от вестници, на които се повтаряше една и съща снимка на него самия — тържествуващ, до горящ танк, героят на Съветския съюз, момчето победител.
— Защо толкова се забави, Павле?
По-малкият му брат посочи свободното място срещу себе си.
Лев се почувства безсилен и разбра, че не му остава нищо друго, освен да се подчини, и вече не контролира ситуацията. Андрей никак не изглеждаше разтревожен, нито бе сварен неподготвен, не заекваше от вълнение, нито дори се канеше да избяга. Изглежда, отдавна беше обмислял тази среща. А Лев, напротив, бе объркан и смутен: не можеше да не се подчини на молбата на брат си.
Лев седна. Андрей също седна. Брат срещу брат: отново заедно след повече от двайсет години.
Андрей попита:
— Още от самото начало ли знаеше, че съм аз?
— От самото начало?
— След първия труп, който откри?
— Не.
— Кой труп откри първи?
— На Лариса Петрова, във Волск.
— Младото момиче, помня я.
— И на Аркадий, в Москва.
— В Москва бяха няколко.
„Няколко“ — той с такова безразличие произнесе тази дума. Ако убийствата наистина са били няколко, значи всичките са потулени.
— Аркадий е убит през февруари тази година, на жп линията.
— Малкото момче?
— На четири години.
— Помня и него. Това беше съвсем наскоро. По това време вече бях се усъвършенствал. И пак не си знаел, че съм аз? При по-предишните убийства картината не беше толкова явна. Бях нервен, защото не можех да покажа съвсем очевидно, че съм аз. Трябваше да бъде нещо, което да подсети само теб. Не можех просто да напиша името си. Общувах с теб и само с теб.
— За какво говориш?
— Братко, не повярвах, че си мъртъв. Винаги съм знаел, че си жив. И имах само едно желание, една амбиция… да те върна.
Гняв ли звучеше в гласа на Андрей, или привързаност? Или и двете заедно? Дали единствената му амбиция бе да го върне, или да му отмъсти? Андрей се усмихна с топла, широка и открита усмивка, сякаш току-що беше спечелил на карти.
— Твоят глупав, тромав брат беше прав за едно. Беше прав за теб. Опитах се да убедя мама, че си жив. Но тя не искаше да ме чуе. Беше сигурна, че някой те е хванал и те е убил. Казвах ѝ, че това не е вярно, казвах ѝ, че си избягал с уловената от нас котка. Обещах да те намеря и когато това стане, няма да ти се сърдя. Тя не ме чуваше. Полудя. Забравяше кой съм аз и се преструваше, че съм Павел. Наричаше ме Павел и ме молеше да ѝ помагам, както ѝ помагаше ти. И аз се преструвах, че съм брат ми, защото така беше по-лесно и тя беше щастлива, но щом направех грешка, разбираше, че това съм аз. Ядосваше се, биеше ме, докато гневът ѝ не утихнеше. И отново започваше да те оплаква. Не спря да плаче за теб. Всеки си има някого, заради когото си струва да живее. И тя живееше за теб. И аз също. Единствената разлика между нас беше убедеността ми, че си жив.