Лев слушаше в благоговейно мълчание като дете, седнало пред възрастен, който му обяснява как е устроен светът. Вече не можеше да вдигне ръце, да стане, да направи нещо, с което да го прекъсне.
Андрей продължи:
— Докато майка ни бавно полудяваше, аз се научих да се грижа за себе си. За щастие зимата беше към края си и нещата бавно се подобряваха. От нашето село оцеляха само десет души, единайсет, ако броим и теб. В другите села не остана нито един жив човек. Когато дойде пролетта и снегът се стопи, труповете започнаха да се разлагат и се размирисаха. Човек не можеше да се приближи до тях. Но през зимата бяха тихи и спокойни, съвсем застинали. По онова време всяка нощ, съвсем сам ходех на лов в гората. Вървях по следи. Търсех те, виках те по име, но ме чуваха само дърветата. Ти така и не се върна.
Умът на Лев бавно асимилираше думите и той попита колебливо:
— Убил си тези деца, защото си мислел, че съм те изоставил?
— Убивах ги, за да ме намериш. Убивах ги, за да те накарам да се върнеш у дома. Убивах ги, за да разговарям с теб. Кой друг щеше да разбере уличаващите ме неща от нашето детство? Знаех, че ще ги проследиш и ще стигнеш до мен, както четеш следите в снега. Ти си ловец, Павле, най-добрият ловец на света. Не знаех къде служиш — в милицията или някъде другаде. Когато видях снимката ти, се опитах да говоря с журналистите от „Правда“. Попитах за името ти. Обясних, че сме били разделени и според мен името ти е Павел. Казаха, че не си Павел и че подробностите за теб са засекретени. Помолих ги да ми кажат в коя дивизия си. Отказаха дори да отговорят. Аз също бях войник. Не като теб, не герой, не от елита. Но разбирах достатъчно, за да се досетя, че си в специалните части. Съдейки по секретността относно името ти, се досетих, че най-вероятно е да работиш в милицията, в Държавна сигурност или в държавните органи. Знаех, че ще станеш голям човек, ти не можеше да си нещо друго. И че ще имаш достъп до информацията за тези убийства. Разбира се, нещата можеха да се развият по друг начин. Бях сигурен, че ако убия повече деца на различни места, ти рано или късно ще се натъкнеш на стореното от мен, с каквото и да се занимаваш. Бях сигурен, че ще разбереш, че съм аз.
Лев се наведе напред. Брат му говореше с толкова нежност, логиката му беше безупречна. Лев попита:
— Какво е станало с теб, братле?
— Искаш да кажеш, след като напуснах село? Същото, което стана с всички: бях мобилизиран в армията. Изгубих очилата си по време на боя и попаднах в ръцете на немците. Предадох се. Бях заловен. Когато се върнах в Русия, ме арестуваха, разпитваха и биха. Заплашиха ме със затвор. Попитах ги как мога да бъда предател, след като почти не виждам. Шест месеца нямах очила. Светът на една крачка от носа ми беше като размазано петно. И във всяко дете виждах теб. Трябваше да ме разстрелят. Но охраната ми се смееше, когато се блъсках в ъглите и мебелите. Непрекъснато падах, както през детството. Но оцелях. Бях прекалено глупав и тромав, за да бъда немски шпионин. Наричаха ме какъв ли не, пребиха ме за изпроводяк и ме пуснаха. Върнах се тук. Дори тук ме мразеха и ме наричаха предател. Но нищо не ме тревожеше. Аз имах теб. Целият ми живот бе посветен на едно — да те върна при себе си.
— И започна да убиваш?
— Започнах първо в тази област. Но след шест месеца се сетих, че може да живееш другаде. Затова започнах работа по доставките, за да пътувам. Трябваше да оставям следи из цялата страна, които да можеш да следваш.
— Следи? Та това са деца.
— Отначало убивах животни, ловях ги, както бяхме уловили котката. Но никой не обръщаше внимание. Никой не даваше пет пари. Никой нищо не забеляза. Един ден срещнах дете в гората. То ме попита какво правя. Обясних му, че оставям примамка. Момчето беше на твоята възраст, когато ме изостави. Тогава осъзнах, че едно дете ще бъде много по-добра примамка. Хората ще забележат мъртво дете. И ти ще разбереш значението на моята постъпка. Защо, мислиш, убих толкова много деца през зимата? За да проследиш стъпките ми в снега. Не последва ли стъпките ми дълбоко в гората, както последва котката?
Лев слушаше тихия глас на брат си, който сякаш говореше на чужд неразбираем език.