— Андрей, ти имаш семейство. Видях децата ти горе, деца като тези, които си убил. Имаш две красиви момиченца. Не можеш ли да разбереш, че стореното от теб е зло?
— Беше необходимо.
— Не.
Андрей изведнъж се ядоса и удари с юмруци по масата.
— Не ми говори с такъв тон! Нямаш право да се гневиш! Така и не ме потърси! Не се върна! Знаеше, че съм жив, но това не те интересуваше! Забрави глупавия и тромав Андрей! Той беше нищо за теб! Изостави ме с проклетата ни луда майка в селото, пълно с гниещи трупове! Нямаш право да ме съдиш!
Лев гледаше внезапно преобразеното, разкривено от гняв лице на брат си. Това ли лице виждаха децата? Какво бе преживял брат му? Какви непоносими ужаси? Но времето за съжаление и разбиране отдавна бе отминало.
Андрей избърса потта от челото си.
— Само така можех да те накарам да ме намериш, това бе единственият начин да привлека вниманието ти. Можеше да започнеш да ме търсиш. Но не го направи. Изхвърли ме от живота си. Постара се да ме забравиш. Най-щастливият момент в моя беше, когато хванахме заедно онази котка, бяхме като един отбор. Когато бяхме заедно, никога не мислех, че светът е несправедлив, дори когато бяхме гладни, дори когато мръзнехме. Но после ти ме напусна.
— Не съм те изоставил, Андрей. Отвлякоха ме. Един мъж ме удари по главата. Сложи ме в чувал и ме отнесе. Никога нямаше да те изоставя.
Андрей клатеше глава.
— Така казваше и майка ни. Но това е лъжа. Ти ме предаде.
— Аз едва не умрях. Човекът, който ме взе, се канеше да ме убие. Искаха да нахранят сина си с мен. Но когато стигнахме до тях, синът им вече беше умрял. Получих мозъчно сътресение. Не можех да си спомня дори името си. Бяха нужни седмици, за да се възстановя. Тогава живеехме вече в Москва. Бяхме напуснали селото. Те търсеха някакво препитание. Аз си спомних за тебе. Спомних си и майка ни. Спомних си живота ни заедно. Разбира се, че си спомнях. Но какво трябваше да направя? Нямах избор. Трябваше да продължа напред. Съжалявам.
Лев се извиняваше.
Андрей взе картите и ги разбърка.
— Можеше да ме потърсиш като възрастен. Можеше да направиш усилие. Аз не съм променил името си. Лесно щеше да ме намериш, особено след като си имал власт.
Това беше вярно, Лев можеше да намери брат си, можеше да го потърси. Но той предпочете да зарови миналото. А ето че сега с тези убийства брат му се върна в живота му.
— Андрей, през целия си живот съм се опитвал да забравя миналото. Израснах, страхувайки се да не огорча новите си родители. Страхувах се да им напомня за миналото, за времето, когато искаха да ме убият. Събуждах се нощем, облян в пот и обзет от ужас, да не би да са променили решението си и пак да искат да ме убият. Правех всичко, за да ги накарам да ме обикнат. Беше въпрос на оцеляване.
— Винаги си искал да минеш без мен. Винаги си искал да ме изоставиш.
— Знаеш ли защо дойдох тук?
— Дошъл си да ме убиеш. Защо може да дойде един ловец? След като ме убиеш, аз ще бъда мразеният, а ти обичаният. Както винаги е било.
— Смятат ме за предател, братле, защото се опитвам да те спра.
Андрей изглеждаше искрено изненадан.
— Защо?
— Приписват убийствата ти на други хора — пряко или косвено. Много невинни хора умряха заради извършените от теб убийства. Разбираш ли? Твоята вина е, че си досадна пречка за държавата.
Андрей остана безучастен. Накрая каза:
— Ще напиша признание.
Още едно признание… и какво ще пише в него?
Аз — Андрей Сидоров — съм убиец.
Брат му така и не разбра. Никой не искаше признанието му, никой не искаше той да е виновен.
— Андрей, не съм дошъл да взема признанието ти. Дошъл съм, за да се уверя, че няма да убиваш повече.
— Аз няма да ти преча. Постигнах всичко, което исках. Доказах, че съм прав. Накарах те да съжаляваш, че не си ме потърсил по-рано. Помисли колко деца щяха да бъдат спасени, ако го беше направил.
— Ти си луд.
— Искам да изиграем една ръка на карти, преди да ме убиеш. Моля те, братко, това е най-малкото, което можеш да направиш за мен.
Андрей раздаде картите. Лев ги погледна.
— Моля те, братко, една игра. Ще те оставя да ме убиеш, ако играеш.
Лев взе картите си не заради обещанието на брат си, а защото имаше нужда от време да събере мислите си. Трябваше да си представи, че Андрей е някой непознат. Започнаха играта. Андрей се увлече и изглеждаше напълно спокоен. Отстрани се чу някакъв шум. Разтревожен, Лев се обърна. До стълбите стоеше красиво момиченце с разрошена коса. Застана на най-долното стъпало, плахо надничайки иззад ъгъла. Андрей стана.