— Надя, това е брат ми Павел.
— Същият, за който ми разказа? Който трябваше да ни дойде на гости?
— Да.
Надя се обърна към Лев.
— Гладен ли сте? Отдалече ли идвате?
Лев не знаеше какво да отговори. Андрей го изпревари:
— Връщай се в леглото.
— Вече съм се събудила. Просто ще си легна и ще ви слушам как си говорите. Нали може да поседя с вас? И аз искам да се запозная с брат ти. Не съм виждала никого от роднините ти. Моля те, татенце, моля те.
— Павел дълго е пътувал, за да ме намери. Има много неща да си кажем.
Лев трябваше да се отърве от момиченцето. Заплашваше го опасността да участва в семеен празник: чаши водка, студено месо за мезе и въпроси за миналото. А той беше дошъл тук да убие.
— Може би да пием чай, ако има?
— Да. Знам как да го приготвя. Да събудя ли мама?
Андрей каза:
— Не. Остави я да спи.
— Ще го приготвя сама тогава.
— Да, приготви го сама.
Детето се усмихна и изтича горе.
Надя беше радостно развълнувана. Братът на баща ѝ беше красив и сигурно ще разказва много интересни истории. Беше войник, герой от войната. Може да ѝ разкаже как да стане летец изтребител. Може би самият той има жена летец. Отвори вратата и ахна. Насред кухнята стоеше много красива жена. Стоеше абсолютно неподвижна, с ръка зад гърба, сякаш някой се бе протегнал през прозореца и я бе поставила тук — кукла в кукленска къща.
Раиса държеше ножа зад гърба си, притиснат до роклята ѝ. Беше чакала отвън, както ѝ се стори, непоносимо дълго. Нещо сигурно се е случило. Щеше да се наложи да довърши започнатото сама. Веднага щом влезе, с облекчение разбра, че в къщата има малко хора. Имаше две легла, в едното спеше майката, в другото дъщерята. Но кое беше момичето пред нея? Откъде се появи? Изглеждаше щастливо и развълнувано. Нямаше причина за паника или страх. Никой не беше умрял.
— Казвам се Раиса. Съпругът ми тук ли е?
— За Павел ли говорите?
Павел — защо се нарича Павел? Защо използва старото си име?
— Да…
— Аз се казвам Надя. Радвам се да се запозная с вас. Никога не съм виждала никого от роднините на татко.
Раиса продължаваше да държи ножа зад гърба си. Роднини — за какво говореше това момиче?
— Къде е съпругът ми?
— Долу.
— Просто искам да знае, че съм тук.
Раиса тръгна към стълбата и премести ножа отпред, за да не го види Надя. Отвори вратата.
Слезе бавно по стъпалата, заслушана в отмерения говор на двамата мъже. Държеше ножа пред себе си с протегнати и треперещи ръце. Напомни си, че колкото по-дълго отлага убийството, толкова по-трудно ще ѝ бъде. Докато слизаше по стълбите, видя мъжа си да играе карти.
Василий заповяда на хората си да обградят къщата, така че никой да не може да избяга. Придружаваха го петнайсет офицери. Мнозина бяха от местния отдел и той не ги познаваше. Страхувайки се, че ще действат според закона и ще арестуват Лев и жена му, той разбираше, че трябва да ги изпревари. Да сложи край на всичко, като се погрижи да унищожи всички доказателства, свидетелстващи в тяхна полза. Тръгна напред с готов за стрелба пистолет. С него имаше двама офицери. Направи им знак да останат на местата си.
— Дайте ми пет минути. Не влизайте, освен ако не ви извикам. Ясно ли е? Ако не изляза след пет минути, нахлуйте в къщата и избийте всички.
Ръката на Раиса трепереше, тя продължаваше да държи ножа пред себе си. Не можеше да го направи. Не можеше да убие този човек. Той играеше карти с мъжа ѝ. Лев направи крачка към нея.
— Аз ще свърша всичко.
— Защо играеш карти с него?
— Защото той е мой брат.
Горе се чуха писъци. Пищеше момиченцето. Грубо ѝ се скара някакъв мъж. Преди някой да е успял да реагира, на стълбите се появи Василий с пистолет в ръка. Огледа обстановката. Той също се обърка за кратко, като забеляза картите на масата.
— Изминали сте дълъг път, за да поиграете на карти. Мислех, че преследвате убиец на деца. Или това е нов начин за водене на разпит?
Лев бе закъснял. Вече нямаше как да убие Андрей. Ако направи рязко движение, Василий ще го застреля и брат му ще остане на свобода. Макар че нямаше да има причина да убива, тъй като се бяха събрали отново, Лев се съмняваше, че брат му ще може да спре. Беше претърпял поредния провал. Беше говорил, а трябваше да действа. Беше забравил, че много хора искат да видят мъртъв него, а не брат му.
— Трябва да ме изслушаш, Василий.
— На колене.
— Моля те…
Василий вдигна пистолета. Лев падна на колене. Можеше само да се подчинява, да моли и умолява, но това беше единственият човек, който нямаше да го слуша, който не се интересуваше от нищо, освен от личното си отмъщение.