След кратка пауза майорът погледна Лев.
— Или вие мислите другояче?
— Съвсем не. Напълно съм съгласен с вас.
Грачов му подаде ръка.
— Вие честно сте служили на страната ни. Получих указание да ви предложа повишение и висок чин в органите на Държавна сигурност, което ще ви помогне за политическа кариера, ако пожелаете да се посветите на нея. Живеем в нови времена, Лев. Нашият ръководител Хрушчов смята проблемите, с които сте се сблъскали при разследването си, за част от непростимите извращения на управлението на Сталин. Съпругата ви е освободена. Тъй като ви е помагала в преследването на този чужд агент, отпадат всички въпроси относно нейната лоялност. В досиетата и на двама ви няма да остане нищо компрометиращо. Родителите ви ще се върнат в старото си жилище. Ако то вече е заето, ще им бъде дадено по-добро.
Лев мълчеше.
— Нямате ли какво да кажете?
— Предложението е много щедро. И за мен е чест. Разбирате, че съм действал без каквато и да е мисъл за повишение или власт. Просто знаех, че този човек трябва да бъде спрян.
— Разбирам.
— Но бих помолил за разрешение да откажа предложението ви. И да отправя собствена молба.
— Кажете.
— Бих искал да оглавя московския отдел по разследване на убийствата. Ако такъв отдел не съществува, бих искал да го създам.
— Защо е нужен подобен отдел?
— Както вече сам отбелязахте, убийството се превърна в оръжие срещу нашето общество. Ако не могат да разпространяват пропагандата си с обичайни средства, ще търсят нетрадиционни. Вярвам, че борбата с престъпленията ще стане нов фронт в борбата ни със Запада. Те ще го използват, за да подкопават нашето хармонично развиващо се общество. И когато това стане, искам да бъда там, за да го спра.
— Продължавайте.
— Искам да ви помоля генерал Нестеров да бъде прехвърлен в Москва, за да работи заедно с мен в този нов отдел.
Грачов обмисляше молбата му и кимаше.
Раиса чакаше отвън, загледана в статуята на Дзержински. Лев излезе от сградата и я хвана за ръката, открито демонстрирайки любовта си пред очите на тези, които без съмнение ги гледаха от прозорците на Лубянка. Но той и пет пари не даваше. Поне засега бяха в безопасност. И това беше достатъчно, едва ли можеха да разчитат на повече. Вдигна поглед към статуята на Дзержински и откри, че не може да си спомни нито един от цитатите, приписвани на този човек.
Една седмица по-късно
Москва
25 юли
Лев и Раиса седяха в кабинета на директора на Детски дом №12, намиращ се недалеч от зоологическата градина. Лев погледна жена си и попита:
— Защо толкова се бавят?
— Не знам.
— Нещо не е наред.
Раиса поклати глава:
— Едва ли.
— Май не се харесахме на директора.
— А на мен ми се стори доста свестен.
— Но какво ли си мисли за нас?
— Не знам.
— Как мислиш, добре ли ни посрещна?
— Няма значение как ни е посрещнал той. Важно е как ще ни посрещнат те.
Лев не си намираше място, стана и каза:
— Но той трябва да подпише.
— Той ще подпише всичко, което е нужно. Но не е в това проблемът.
Лев отново седна и кимна.
— Права си. Аз просто съм нервен.
— Аз също.
— Как изглеждам?
— Чудесно.
— Не съм ли прекалено официален?
— Отпусни се, Лев.
Вратата се отвори. В стаята влезе директорът, вече не млад мъж, някъде около петдесетте.
— Намерих ги.
Лев се запита дали просто се изразява така, или буквално е претърсил сградата. Директорът направи крачка встрани. Зад него стояха две момиченца, Зоя и Елена, дъщерите на Михаил Зиновиев. Бяха минали няколко месеца, откакто видяха разстрела на родителите си насред заснежения двор пред къщата им. Но през това време те бяха претърпели драматична промяна. Бяха отслабнали, кожата им бе придобила някакъв землист цвят. По-малката, Елена, която беше на четири години, бе с обръсната глава. По-голямата, Зоя, десетгодишна, беше много късо подстригана. Без съмнение и двете имаха въшки.
Лев се изправи, Раиса застана до него. Той се обърна към директора:
— Можем ли да останем за малко насаме?