Молбата явно не се хареса на директора. Но той се подчини, излезе и затвори вратата. И двете момиченца се притиснаха с гръб към вратата, колкото може по-далеч от тях.
— Зоя, Елена, казвам се Лев. Помните ли ме?
Те не отговориха и израженията на лицата им не се промениха. Гледаха уплашено, очаквайки някаква неприятност. Зоя хвана за ръката по-малката си сестра.
— Това е жена ми Раиса. Тя е учителка.
— Здравей, Зоя. Здравей, Елена. Защо не седнете? Ще ви е по-удобно.
Лев взе два стола и ги остави до момичетата. Макар да не искаха да се отдръпнат от вратата, те все пак седнаха, все още хванати за ръце, без да проронят и дума.
Лев и Раиса клекнаха, за да се гледат с тях в очите, но благоразумно решиха да стоят на разстояние. Ноктите на децата бяха мръсни, но ръцете им, общо взето, бяха чисти. Личеше, че набързо са ги поизмили преди срещата. Лев подхвана:
— Двамата с жена ми искаме да ви предложим дом, нашия дом.
— Лев ми разказа как сте се озовали тук. Съжалявам, ако разговорът за това ви огорчава, но трябва да ви кажем нещо много важно.
— Опитах се да спра убийството на родителите ви, но не успях. Може би не виждате разлика между мен и офицера, извършил ужасното престъпление. Но аз ви уверявам, че съм съвсем друг човек.
Лев се запъна. Помълча секунда, за да преодолее вълнението.
— Може би мислите, че ако се съгласите да живеете с нас, ще измените на родителите си. Но аз съм сигурен, че родителите ви биха искали за вас най-доброто. А животът в детския дом няма да ви предложи нищо хубаво. След четири месеца, прекарани тук, разбирате това по-добре от всеки друг.
Раиса продължи:
— Решението, което ви караме да вземете, е трудно. И двете сте много малки. За жалост живеем в такова време, когато децата са принудени да вземат решения като възрастните. Ако останете тук, животът ви ще бъде тежък и едва ли ще стане по-лек.
— Двамата с жена ми искаме да ви върнем детството, да ви дадем възможност да се радвате на младостта си. Не смятаме да заемем мястото на родителите ви. Никой не може да ги замени. Ще бъдем ваши настойници. Ще се грижим за вас, ще ви храним и ще ви дадем подслон.
Раиса се усмихна и добави:
— Не очакваме нищо в замяна. Не сте задължени да ни обичате: дори не разчитаме, че ще ни харесате веднага, макар да се надяваме и това да стане. Можете да ни използвате, за да се измъкнете оттук.
Опасявайки се, че момичетата могат да кажат „не“, Лев добави:
— Ако откажете, ще намерим друго семейство, което да ви осинови и което няма връзка с миналото ви. Кажете ни, ако така ще ви е по-леко. Истината е, че не мога да поправя стореното. Обаче можем да ви предложим по-добро бъдеще. Не очакваме нищо в замяна. Вие ще бъдете заедно. Ще имате собствена стая. Но за вас винаги ще остана човекът, нахлул в къщата ви, дошъл да арестува баща ви. Може би споменът ще избледнее с времето, но това никога няма да го забравите. Това неизбежно ще усложни отношенията ни. Но от личен опит зная, че можем да станем добро семейство.
Момичетата мълчаха, гледайки ту единия, ту другия. Те не реагираха, не помръдваха от столовете и продължаваха да се държат за ръце.
Раиса отбеляза:
— Свободни сте да кажете „да“ или „не“. Можем да ви намерим друго семейство. Всичко зависи само от вас.
Лев се изправи.
— Аз и жена ми ще излезем да се поразходим. Ще ви оставим да обсъдите всичко, само двете, насаме. Ще бъдете сами в стаята. Вземете каквото решение искате. Няма защо да се страхувате.
Мина покрай тях и отвори вратата. Раиса излезе, Лев я последва и затвори вратата след себе си. Тръгнаха заедно по коридора, развълнувани както никога в живота си.
В кабинета Зоя прегърна по-малката си сестра.
Благодарности
Имах късмет да се ползвам от подкрепата на моя прекрасен агент Сейнт Джон Доналд от „Питърс, Фрейзър и Дънлоп“, който ме подтикна да напиша тази книга. За това, както и за много други неща, съм му изключително благодарен. Благодаря също на Джорджина Луис и Алис Дън за помощта им при написването на романа. Многобройните ми чернови поправяше Сара Балард, която ми помогна със своите съвети — съвършена смесица от критика и окуражаване. Накрая — и е очевидно, че дължа много на „Питърс, Фрейзър и Дънлоп“ — бих искал да благодаря на Джеймс Гил, който прочете книгата, когато я завърших, само за да ми каже, че тя изобщо не е завършена, и да ме накара да я напиша отново. Неговият ентусиазъм на онзи етап ми беше много необходим и го ценя високо.
Редакторите ми, Сюзан Бабоно от „Саймън и Шустър“ и Мич Хофман от „Гранд Сентръл Пъблишинг“, бяха изключителни. Работата и с двамата ми достави удоволствие. Благодаря още на Джесика Крейг, Джим Рътман и Наталина Санина. Наталина бе така любезна да посочи някои от допуснатите от мен грешки в руските имена и за живота в Русия.