Възрастният мъж, дядото, веднага схвана за какво става дума и побърза да сподели всичко, каквото знаеше. Като подражаваше на думите на Лев, заяви, че предателят е отишъл на работа тази сутрин малко по-рано, като носел същото куфарче както обикновено, палто и шапка. Тъй като не искаше да изглежда, че не желае да им сътрудничи, дядото се впусна в предположения къде може да е сега предателят, но Лев усети, че това са само догадки. Дядото завърши с думите, че цялото им семейство не харесва Бродски като съсед и му няма доверие и че единственият човек, който го харесвал, била Зинаида Морозова, която живее на долния етаж.
Зинаида Морозова беше доста над петдесетте, трепереше като малко дете и неуспешно се опитваше да скрие това с пушене. Имаше гладка кожа и умни очи — Лев я завари да стои до евтина репродукция на известен портрет на Сталин, окачен на видно място над камината. Може би си мислеше, че той може да я защити. Лев не си направи труда да се представи, нито да покаже служебната си карта, пристъпи направо към въпросите в опит да я обърка.
— Защо сте в добри отношения с Анатолий Бродски след като всички съседи не го харесват и му нямат доверие?
Зинаида бе сварена неподготвена; възмущението от тази лъжа я накара да забрави за всякаква предпазливост:
— Всички съседи харесват Анатолий. Той беше добър човек.
— Бродски е шпионин. А вие го наричате добър? Според вас предателството добродетел ли е?
Прекалено късно разбрала грешката си, Зинаида започна да се оправдава:
— Исках само да кажа, че беше много тих човек. И много учтив.
Изрече заеквайки неуместните думи. Лев не им обърна внимание. Извади бележника си и записа зле подбраните ѝ думи с големи видими букви.
ТОЙ БЕШЕ ДОБЪР ЧОВЕК
Пишеше ясно, за да може тя да види точно какво пише: отписваше следващите петнайсет години от живота ѝ. Думите ѝ бяха повече от достатъчни, за да я осъдят като съучастник. Щеше да получи дълги години като политически затворник. Едва ли щеше да оцелее в ГУЛАГ на нейната възраст. Нямаше нужда да изрича заплахи на глас. И без това те бяха общоизвестни.
Зинаида отиде в ъгъла на стаята, загаси цигарата си, като веднага съжали за това и потърси друга.
— Не знам къде е заминал Анатолий, но знам, че няма семейство. Жена му е загинала във войната. Синът му умря от туберкулоза. Рядко го посещаваше някой. Доколкото знам, има малко приятели…
Тя замълча. С Анатолий бяха приятели. Бяха прекарали много вечери заедно, хапвайки и пийвайки. По едно време дори се надяваше, че може да я обикне, но той не прояви интерес. Така и не преодоля загубата на жена си. Потънала в спомени, тя погледна Лев. Той остана равнодушен.
— Искам да знам къде е. Не ме интересуват нито загиналата му жена, нито умрелият му син. Историята на живота му не ме интересува, освен ако не е свързана с настоящето му местонахождение.
Животът ѝ бе заложен на карта — имаше само един начин да се спаси. Но можеше ли да предаде мъжа, когото обичаше? За нейна изненада решението изискваше много по-малко обмисляне, отколкото бе очаквала.
— Анатолий живееше самотно. Обаче понякога получаваше и изпращаше писма. Обикновено ги даваше на мен да ги изпратя. Кореспондираше си редовно с някого от село Кимово. Мисля, че е на север оттук. Спомена, че има приятел там. Не помня името му. Това е истината. Всичко, което знам.
Чувството за вина я караше да говори сподавено. Външните изяви на чувствата невинаги са достоверни, но интуицията на Лев му подсказваше, че тя предава доверен човек. Скъса уличаващата страница от бележника си и ѝ я подаде. Тя я прие като възнаграждение за предателството. Той съзря презрение в очите ѝ, но това не го разтревожи.
Името на селото северно от Москва беше незначителна следа. Ако Бродски наистина беше шпионин, много по-вероятно беше да е приютен от хората, за които работи. В МГБ отдавна бяха убедени, че съществува мрежа от нелегални явочни квартири под чуждестранен контрол. Предположението, че свързаният с чужденци предател ще потърси помощ от свой приятел — колхозник, противоречеше на поведението на професионален шпионин. Но Лев беше сигурен, че това е следа, по която трябва да тръгне. Отхвърли несъответствията: задачата му беше да залови този човек и засега това беше единственото, с което разполагаше.
Забърза към камиона, спрял отпред на улицата, и се зачете отново в досието по случая, за да намери поне нещо, свързано със село Кимово. Прекъсна го заместникът му Василий Илич Никитин. Василий беше трийсет и пет годишен, с пет години по-възрастен от Лев, и навремето беше един от най-обещаващите офицери в МГБ. Безмилостен и борбен, той беше предан единствено на министерството. Лев мислеше, че предаността му се дължи не толкова на патриотизъм, колкото на кариеризъм. В началото на кариерата си като следовател Василий беше доказал своята преданост с доноса си срещу единствения си брат за това, че говорел против Сталин. Братът очевидно се беше пошегувал по адрес на вожда. Бил подпийнал, празнувал рождения си ден. Василий бе написал доклад и брат му бил осъден на двайсет години трудов лагер. Арестът беше от полза за Василий, докато брат му не избяга три години по-късно, като уби няколко души от охраната и лагерния лекар. Не го заловиха и Василий се озова в неудобно положение. Ако не беше помагал усилено в търсенето на беглеца, с кариерата му можеше да е свършено. Но вместо това той само изпадна в немилост. Тъй като нямаше още братя, за които да доносничи, Лев знаеше, че заместникът му търси други начини да си върне доверието на началниците.