— Мамо, видях котка.
Тя пристъпи напред и го хвана за ръцете. Трябваше да се увери, че не халюцинира: гладът можеше да си прави странни шеги с хората. По лицето му обаче не личаха признаци на бълнуване. Очите му бяха ясни, изражението сериозно. Беше само на десет, а вече беше мъж. Обстоятелствата го бяха лишили от детство. Баща му почти сигурно беше мъртъв, поне за тях бе така. Беше тръгнал за Киев с надеждата да донесе храна. Не се върна и Павел разбра, без да има нужда някой да му казва и да го утешава, че баща му никога няма да се върне. Сега Оксана зависеше от сина си толкова, колкото и той от нея. Двамата бяха съдружници и Павел се беше заклел, че ще успее там, където баща му се бе провалил: щеше да се погрижи семейството му да оцелее.
Оксана го погали по бузата.
— Можеш ли да я хванеш?
Той се усмихна гордо.
— Ако имам кокалче.
Езерото беше замръзнало. Оксана разрови снега, за да намери камък. Опасявайки се, че шумът ще привлече вниманието, уви камъка в шала си, за да заглуши звука, и проби малка дупка в леда. Остави камъка. Подготви се мислено за черната ледена вода, потопи ръка в нея и ахна от студа. Само след секунди ръката ѝ стана безчувствена и тя побърза да я изтегли. Беше стигнала дъното, но напипа само тиня. Къде беше? Изпаднала в паника, се наведе и потопи ръката си до рамото, като потърси вляво и вдясно. Пръстите ѝ докоснаха стъкло. С облекчение хвана бутилката и я извади. Кожата на ръката ѝ беше посиняла като кожа на труп. Това не я тревожеше, беше намерила каквото търсеше — запечатаната с катран бутилка. Избърса тинята и разгледа съдържанието. Вътре имаше малки кокалчета.
Върна се в къщата, където Павел вече беше запалил огъня. Стопли печата над пламъците и катранът покапа по въглените на лепкави капки. Синът ѝ, винаги загрижен за нея, забеляза синкавата ѝ кожа и започна да разтрива ръката ѝ, за да възстанови кръвообращението. Когато катранът се разтопи, тя обърна бутилката с дъното нагоре и я разклати. Подадоха се няколко кокалчета. Извади ги и ги подаде на сина си. Павел ги разгледа внимателно, почегърта ги с нокът и дори ги помириса. След като си избра едно кокалче и беше готов да тръгне, майка му го спря.
— Вземи брат си.
Павел си помисли, че това е грешка. По-малкият му брат беше тромав и бавен. А и котката беше негова плячка. Той я беше видял, той щеше да я хване. Победата щеше да е негова. Но майка му мушна второ кокалче в ръката му.
— Вземи и Андрей.
Андрей беше почти на осем и обожаваше по-големия си брат. Рядко излизаше навън, прекарваше по-голямата част от времето в задната стая, където тримата спяха, и си играеше с тесте карти. Картите бяха направени от баща му от листове хартия, нарязани на квадратчета и залепени, прощален подарък, преди да тръгне за Киев. Андрей все още чакаше той да се върне у дома. Никой не му беше казал да очаква нещо различно. Когато бащата му му липсваше, което се случваше често, той подреждаше картите на пода по бои и номера. Беше сигурен, че когато свърши, баща му ще се върне. Нали затова му беше дал картите, преди да тръгне? Разбира се, Андрей предпочиташе да играе с брат си, но Павел вече нямаше време за игри. Беше непрекъснато зает да помага на майка им и играеше само вечер, преди да си легнат.
В стаята влезе Павел. Андрей се усмихна, надявайки се, че ще изиграят една ръка, но брат му клекна и събра картите.
— Остави ги. Излизаме. Къде са ботушите ти?
Приел въпроса за заповед, Андрей пропълзя под леглото и извади ботушите: две ивици, отрязани от тракторни гуми, и куп парцали, привързани с въже, които служеха за ботуши. Павел му помогна да ги завърже здраво и му обясни, че довечера ще могат да се нахранят с месо, ако Андрей прави точно каквото му каже.
— Татко ли ще се върне?
— Не, татко няма да се върне.
— Изгубил ли се е?
— Да, изгубил се е.
— Кой ще ни донесе месо?
— Сами ще го хванем.
Андрей знаеше, че брат му е сръчен ловец. Беше уловил повече плъхове от всички други момчета в селото. За първи път Андрей бе поканен да го придружи при такава важна задача.
Навън, на снега, Андрей с всички сили се стараеше да не падне. Често залиташе и се препъваше, защото светът му изглеждаше като в мъгла. Виждаше добре само предметите, които доближаваше до лицето си. Докато някой успяваше да различи човек в далечината, Андрей виждаше само неясно петно — той приписваше това на ума, опита или на някакво друго качество, което му предстоеше да придобие. Тази нощ той нямаше да падне и да изглежда като глупак. Ще накара брат си да се гордее с него. За него това бе по-важно от възможността да хапне месо.