Разтревожен от стрелбата, Лев изтича от къщата. Василий му извика:
— Тук няма никого.
Кипящ от прилив на наркотична енергия, Лев забърза към плевнята, стиснал зъби.
Раздразнен, че не му обръщат внимание, Василий хвърли цигарата и се загледа как снегът се топи около нея.
— Няма го тук, освен ако не се е маскирал като крава. Може би трябва да ги застреляш за всеки случай.
Василий се огледа, очаквайки колегите му да се засмеят, и те се засмяха. Той не се заблуждаваше: знаеше, че на никого не му е смешно. Нещо повече, смехът им означаваше, че равновесието на силите е започнало да се променя. Предаността им към Лев отслабваше. Може би се дължеше на изтощителното пътуване. Може би Лев бе оставил на свобода Бродски, докато трябваше да го арестува. Но Василий се питаше дали това няма нещо общо с Фьодор и със смъртта на неговото момче. Много от хората тук бяха приятели на Фьодор. Ако съществуваше възмущение, то можеше да бъде манипулирано.
Лев се наведе и огледа следите в снега. Стъпките от ботуши бяха пресни; някои бяха оставени от военните, но под тях имаше други, които водеха от плевнята към полето. Лев се изправи и влезе вътре. Василий извика след него:
— Вече я претърсих!
Без да му обърне внимание, Лев опипа разбития катинар: видя постланите чували и се върна на двора, гледайки към полето.
— Искам трима души да дойдат с мен, най-бързите трима. Василий, ти ще останеш тук. Продължи да претърсваш къщата.
Съблече тежкото си зимно палто и го подаде на заместника си, без да изглежда жестът му високомерен. Сега, когато можеше да се движи с лекота и дори да тича, той бързо тръгна по следите към полето.
Тримата военни, на които бе заповядано да го последват, дори не съблякоха шинелите си. Началникът им ги караше да тичат в снега без горна дреха, а дори не си направи труда да огледа тялото на загиналия син на колегата им. Бе подминал смъртта на момчето като нещо незначително. Те нямаха намерение да хванат пневмония, сляпо подчинявайки се на началник, чиято власт може би скоро щеше да му бъде отнета, началник, който не се грижеше за тях. Но Лев все още беше техен началник, поне за момента, и след като размениха погледи с Василий, тримата се затичаха бавно, показвайки престорено подчинение, като се впуснаха да преследват мъж, който вече беше на стотици метри пред тях.
Лев ускори крачка. Амфетаминът му помагаше да се концентрира: не съществуваше нищо друго освен следите в снега и ритъма на стъпките му. Не можеше да спре или да се забави, не можеше да се провали, не усещаше студа. Макар да предполагаше, че заподозреният има поне час преднина, това не го тревожеше. Той не подозираше, че го преследват, и почти сигурно вървеше, без да бърза.
Пред него се показа билото на полегат хълм и Лев се надяваше, че оттам ще види беглеца. На върха спря и се огледа. Навред бяха се ширнали заснежени поля. В далечината се виждаше гъста гора, но пред нея, на около километър, забеляза фигурата на мъж, който бавно се придвижваше в снега. Не беше селянин или работник. Беше предателят. Лев бе сигурен в това. Вървеше на север, към гората. Ако успееше да стигне до края ѝ, щеше да се скрие. Лев нямаше кучета, които да го преследват. Хвърли поглед през рамо — тримата агенти бяха изостанали. Връзката с тях беше прекъсната. Не можеше да разчита на тях. Трябваше сам да хване предателя.
Анатолий спря и се огледа, сякаш шестото чувство му подсказа, че го преследват. Надолу по хълма към него тичаше някакъв човек. Без съмнение беше от Държавна сигурност. Беше сигурен, че всички свързващи го с това отдалечено село улики са унищожени. Затова за миг замря на мястото си, хипнотизиран от вида на преследвача. Бяха го открили. Усети как стомахът му се свива на топка, лицето му пламва и, осъзнал, че този мъж означава смърт, се обърна и се затича към гората. Първите му стъпки бяха тромави поради паниката, той залитна настрани и нагази в по-дълбокия сняг. Бързо разбра, че палтото му пречи. Съблече го, хвърли го в снега и се затича, за да спаси живота си.
Не направи повече грешката да погледне назад. Виждаше само гората пред себе си. При тази скорост щеше да стигне до нея, преди преследвачът му да го залови. Гората даваше възможност да изчезне, да се скрие. А ако се стигнеше до борба при наличието на клони и камъни, вероятността да победи щеше да е по-голяма, отколкото в откритото голо поле.
Лев се затича по-бързо, напрягайки всички сили, сякаш спринтираше на писта. Подсъзнателно помнеше, че теренът крие опасности и е рисковано да тича с такава скорост. Но амфетаминът го караше да вярва, че всичко е възможно, че можеше да скъси разстоянието между тях.