Лев влезе в главния коридор и си помисли как ли се чувства човек, отвеждан в мазето, който няма към кого да се обърне за помощ. Съдебната система можеше напълно да бъде заобиколена. Лев беше чувал за затворници, които лежат забравени със седмици, за лекари, чието единствено занимание е да изучават въздействието на болката. Беше се научил да приема, че тези неща не съществуват сами за себе си. Имаше причина за съществуването им — светлото бъдеще. Те бяха създадени, за да всяват ужас. Терорът бе необходим. Терорът защитаваше революцията. Без него Ленин не би победил. Без него Сталин би бил свален. Иначе защо служителите на МГБ разпространяваха преднамерено в метрото и трамваите зловещите слухове, свързани с тази сграда, при това го правеха със стратегическа цел, както се пуска нов вирус сред населението? Страхът се култивираше и разпространяваше напълно съзнателно. Страхът бе част от неговата работа. А за да се поддържа необходимото ниво на страх, той трябваше непрекъснато да бъде подхранван с определен брой жертви.
Разбира се, Лубянка не беше единствената сграда, която вдъхваше страх. Съществуваше още Бутирският затвор с високите кули и занемарените крила с множество претъпкани килии, в които затворниците играеха на кибритени клечки, докато чакаха да бъдат изпратени в лагерите. Или например Лефортово, където държаха подследствените престъпници, и когато ги водеха на разпит, виковете им се чуваха до съседните улици. Но Лев разбираше, че Лубянка заема особено място в съзнанието на хората, че се свързва с мястото, където разпитват виновните в антисъветска агитация, контрареволюционна дейност и шпионаж. Защо тази категория затворници предизвикваше особен ужас в сърцата на всички? Защото беше лесно да се успокояваш, че никога няма да откраднеш, изнасилиш или убиеш, но никой не можеше да бъде сигурен, че няма да бъде обвинен в антисъветска агитация, контрареволюционна дейност и шпионаж, тъй като никой, включително и Лев, не знаеше точно в какво се изразяват тези престъпления. От сто и четирийсетте члена на Наказателния кодекс Лев се ръководеше само от един, онзи, който определяше политическия затворник като човек, отдаден на дейности, които имат за цел да:
Свалят, подронят или отслабят съветската власт.
Това бяха повече или по-малко думи с разтегливо значение, които можеха да обхванат всички — от партийните ръководители до балетистите, музикантите и пенсионираните обущари. Дори онези, които работеха в Лубянка, дори онези, които караха да работи тази машина за страх, не можеха да бъдат сигурни, че системата, която поддържат, няма да погълне и тях.
Макар вече да беше влязъл, Лев не съблече шинела и не свали кожените си ръкавици. Тресеше го. Щом се спреше му се струваше, че подът се люлее. Връхлитаха го пристъпи на световъртеж, които продължаваха по няколко секунди. Чувстваше, че всеки момент ще припадне. Не беше ял от два дни, но от мисълта за храна му се повдигаше. Въпреки това упорито отказваше да си признае, че е болен: сигурно е попремръзнал, уморен може би, но това скоро ще мине. Просто има нужда да поспи заради спада, който настъпва след действието на наркотика. Нямаше възможност да вземе почивен ден. Не и днес, не и когато предстоеше първият разпит на Анатолий Бродски.
Всъщност разпитите не влизаха в задълженията му. МГБ имаше специалисти, които се занимаваха само с разпити на заподозрените, местеха ги от килия в килия и изтръгваха признания с професионално безразличие и лична гордост. Те бяха мотивирани от обикновени неща като зависеща от свършената работа парична премия, биваха възнаградени, ако заподозреният подпише веднага и безусловно, без да се отказва впоследствие от показанията си. Лев не беше запознат с методите им. И не се познаваше с никого от тях. Разпитващите образуваха нещо като затворена секта, работеха в екип, често си разменяха заподозрените, като обменяха опит да атакуват съпротивата им от различни посоки. Бруталност, красноречие, умение да обезоръжават: всички тези качества се използваха в работата им. Извън работното място тези мъже и жени се хранеха и разхождаха заедно, обсъждаха работата си и сравняваха методите си. Макар че изглеждаха като всички останали служители, по някаква причина Лев сравнително лесно ги различаваше от другите. Много от най-важните им операции се провеждаха в мазето, където можеха да контролират елементите на околната среда като топлина и светлина. За разлика от тях, Лев като следовател прекарваше по-голяма част от времето на горните етажи или навън. Мазето беше свят, в който рядко слизаше, свят, за който бе затворил очите си, свят, който предпочиташе да държи под краката си.