— Бягах, защото ме преследвахте. Нямаше друга причина.
— Но това няма никакъв смисъл.
— Съгласен съм, но е истина. Щом те преследват, винаги те арестуват. А щом веднъж те арестуват, винаги си виновен. Тук не водят невинни хора.
— С кои служители от американското посолство работите и каква информация сте им предавали?
Анатолий най-после разбра всичко. Преди няколко седмици младши чиновник от американското посолство беше довел кучето си за преглед. Кучето имаше инфектирана порезна рана. За лечението бяха нужни антибиотици, но тъй като той нямаше, почисти внимателно раната, стерилизира я, а после от време на време преглеждаше кучето. След известно време забеляза, че някакъв човек следи къщата му. Онази нощ не можа да спи, защото не можеше да си представи в какво се е провинил. На следващата сутрин го проследиха до работното му място и после обратно до вкъщи. Това продължи три дни. След четвъртата безсънна нощ той реши да бяга. Сега най-после разбра престъплението си. Беше лекувал кучето на чужденец.
— Не се съмнявам, че накрая ще кажа каквото искате, но сега ще ви кажа следното: аз, Анатолий Тарасович Бродски, съм само ветеринарен лекар. Скоро при вас ще бъде записано, че съм шпионин. Ще разполагате с подписа и признанията ми. Ще ме накарате да посоча някакви имена. Ще има още арести, нови подписи и признания. Но каквото и да ви кажа накрая, то ще бъде лъжа, защото съм само ветеринарен лекар.
— Не сте първият виновен, който твърди, че е невинен.
— Наистина ли вярвате, че съм шпионин?
— Само този разговор е достатъчен, за да ви обвиня в подривна дейност. Вече дадохте ясно да се разбере, че мразите тази страна.
— Вие грешите, не мразя тази страна. Вие мразите хората на тази страна. Ако не е така, защо арестувате толкова много хора?
Лев започна да губи търпение.
— Съзнавате ли какво ще стане с вас, ако откажете да отговаряте на въпросите ми?
— Дори децата знаят какво става тук.
— И пак отказвате да признаете?
— Няма да ви улеснявам. Ако искате да кажа, че съм шпионин, ще трябва да ме измъчвате.
— Надявах се да го избегнем.
— Мислите ли, че можете да запазите своята почтеност тук? Донесете ножовете си. Донесете комплекта с инструменти. Дали ще говорите разумно, когато ръцете ви бъдат изцапани с кръвта ми?
— Имам нужда само от списък с имена.
— Няма нищо по-упорито от фактите. Затова толкова ги мразите. Те ви обиждат. Затова мога да ви ядосам, като кажа, че аз — Анатолий Тарасович Бродски — съм обикновен ветеринарен лекар. Моята невинност ви обижда, защото искате да бъда виновен. Искате да бъда виновен, защото сте ме арестували.
На вратата се почука. Беше дошъл Василий. Лев се изправи и каза тихо:
— Трябваше да приемете предложението ми.
— Може би някой ден ще разберете защо не съм могъл.
Младият офицер отключи вратата. Василий влезе. Върху удареното място имаше чиста превръзка, от която според Лев нямаше никаква нужда и имаше за цел само да предизвиква разговори и да му даде възможност да опише инцидента на колкото може повече хора. Василий бе придружен от мъж на средна възраст с оредяваща коса, облечен в омачкан костюм. Като видя Лев и Анатолий заедно, Василий доби загрижен вид.
— Призна ли?
— Не.
Явно изпитал облекчение, Василий направи знак на младия офицер да изправи затворника на крака, а мъжът на средна възраст в кафявия костюм пристъпи напред, усмихна се и подаде ръка на Лев.
— Доктор Роман Хвостов. Психиатър съм.
— Лев Демидов.
— Радвам се да се запозная с вас.
Ръкуваха се. Хвостов махна с ръка към затворника.
— Не се тревожете за него.
Хвостов ги поведе към кабинета си, отключи вратата и им направи знак да влязат, като че ли те бяха деца, а това бе стая за игри. Кабинетът беше малък и чист. В средата тапициран с червена кожа стол беше завинтен за покрития с бели плочки под. Чрез лостове столът се спускаше и образуваше легло, а после отново се вдигаше. Стъклените шкафчета по стените бяха пълни с шишенца, прахове и хапчета, надписани със спретнати бели стикери и грижливо изписани черни букви. Под шкафчетата бяха подредени стоманени хирургични инструменти. Миришеше на дезинфектанти. Бродски не се съпротивляваше, докато го завързваха към стола. Китките, глезените и вратът му бяха привързани с черни кожени ремъци. Лев завърза краката му, а Василий — ръцете. След като свършиха, той не можеше да помръдне. Лев отстъпи назад. Хвостов изми старателно ръцете си на мивката.
— Известно време работих в ГУЛАГ, близо до град Молотов. Болницата беше препълнена с пациенти, които се преструваха на психичноболни. Тичаха насам-натам като животни, крещяха ругатни, късаха дрехите си, мастурбираха пред другите, ходеха по голяма нужда на пода, правеха всичко, за да ме убедят, че не са с ума си. Но аз не вярвах на нищо от това. Работата ми беше да установя кой лъже и кой е искрен. Провеждахме много академични тестове, но затворниците бързо разбраха, споделяха информацията и скоро всички знаеха как да се държат, за да измамят системата. Например затворник, който се мислеше за Хитлер, кон или нещо също толкова и очевидно странно, със сигурност се преструваше на луд. И така, затворниците престанаха да се преструват на Хитлер, станаха много по-проницателни и неуловими в измамите си. Накрая имаше само един начин да се стигне до истината.