Хвостов напълни спринцовка с гъста жълта мазна течност, постави я на стоманен поднос, внимателно разряза ризата на затворника и завърза гумен турникет над лакътя му, за да изпъкне широката синя вена.
— Разбрах, че имате медицинско образование. Ще инжектираме камфорово масло в кръвта ви. Знаете ли какво ще стане с вас след това?
— Медицинският ми опит е ограничен до това да помагам на хората.
— Това също може да помогне на хората. Може да помогне на заблудените. Ще предизвика пристъп. Докато сте под влиянието му, няма да можете да лъжете. Всъщност няма да можете да правите нищо. Ако можете да говорите, ще казвате само истината.
— Давайте тогава. Инжектирайте маслото. И чуйте какво ще ви кажа.
Хвостов се обърна към Лев:
— Ще използваме гума за устата, за да не прехапе езика си при най-силния пристъп. Щом се успокои, ще извадим гумата и ще зададете въпросите си.
Василий взе скалпел и започна да чисти ноктите си, като избърсваше мръсотията в шинела си. След като свърши, остави скалпела, бръкна в джоба си и извади цигара. Докторът поклати глава.
— Не тук, моля.
Василий остави цигарата. Докторът огледа спринцовката — на върха на иглата имаше жълта капка масло. Доволен, заби иглата във вената на Бродски.
— Трябва да се инжектира бавно. Ако е прекалено бързо, ще получи емболия.
Започна да вкарва бавно гъстата като сироп жълта течност в ръката на затворника.
Ефектът настъпи почти веднага. Изведнъж разумът напусна очите на Бродски: те се подбелиха, тялото му се разтресе, сякаш столът, за който бе завързан, бе зареден с хиляди волтове. Иглата беше все още в ръката му, беше инжектирана само част от течността.
— А сега ще вкараме още малко.
Инжектира още пет милилитра и в ъгълчетата на устата на Бродски се появиха мехурчета пяна, малки бели мехурчета.
— А сега ще почакаме, ще почакаме и ще инжектираме останалото.
Хвостов вкара и останалото масло, извади иглата и притисна с памук мястото. Отстъпи назад.
Бродски вече не приличаше на човек, а на повредена машина, на двигател, принуден да работи извън възможностите си. Тялото му се съпротивляваше на ремъците, сякаш му въздействаше външна сила. Чу се изпукване. Счупи се кост на китката му. Хвостов огледа мястото, което вече се подуваше:
— Не е нещо необичайно.
Погледна часовника си:
— Изчакайте още малко.
От ъглите на устата на затворника се стичаше пяна, спускаше се по брадичката му и капеше по коленете. Гърчовете отслабваха.
— Готово. Задавайте въпросите си. Да видим какво ще каже.
Василий пристъпи напред и извади гумата. Бродски повърна пяна и слюнка в скута си. Василий се обърна със смесени чувства на учудване и отвращение.
— Какво, по дяволите, може да каже в това състояние?
— Опитайте.
— С кого работиш?
В отговор главата на Бродски се отпусна върху ремъците. От устата му излезе бълбукане. От носа му потече кръв. Хвостов я избърса с книжна салфетка.
— Опитайте отново.
— С кого работиш?
Главата на Бродски се отпусна на една страна като на кукла на конци: подобно на жива, способна да се движи, но всъщност прекършена. Устата му се отвори и затвори, езикът му се размърда — механична имитация на реч, но звук не се чу.
— Опитайте още веднъж.
— С кого работиш?
— Опитайте отново.
Василий поклати глава и с недоволство се обърна към Лев.
— Това е глупаво. Опитайте вие.
Лев стоеше притиснат с гръб към стената, като че ли се опитваше да стои по-далеч. Пристъпи напред.
— С кого работите?
От устата на Бродски излязоха някакви звуци. Бяха смешни, подобни на неразбираемо бебешко бърборене. Хвостов кръстоса ръце на гърдите си и надникна в очите на Бродски.
— Опитайте отново. Започнете с прости въпроси. Попитайте за името му.