— Как се казвате?
— Опитайте отново. Имайте ми доверие. Ще излезе от това състояние. Опитайте още веднъж. Моля ви.
Лев пристъпи по-близо. Беше достатъчно близо, за да докосне челото му, ако протегне ръка.
— Как се казвате?
Устните на Бродски се размърдаха.
— Анатолий.
— С кого работите?
За миг настъпи тишина. А после той заговори, тихо и бързо — като човек, който говори насън.
— Анна Владиславовна. Дора Андреева. Аркадий Маслов. Матиаш Ракоши.
Василий протегна ръка към бележника, записа имената и попита:
— Някое от тези имена познато ли ви е?
Да, тези имена бяха познати на Лев: Анна Владиславовна: котката ѝ ослепява. Дора Андреева: кучето ѝ отказва да се храни. Аркадий Маслов: кучето му е със счупен преден крак. Семето на съмнението, което дремеше в душата на Лев, се пропука и отвори.
Анатолий Тарасович Бродски беше наистина само ветеринарен лекар.
Анатолий Тарасович Бродски не беше нищо повече от ветеринарен лекар.
17 февруари
Доктор Зарубин нахлупи бобровата си шапка, грабна кожената чанта и започна да си пробива път към вратата на претъпкания трамвай, като неохотно се извиняваше. Тротоарът беше заледен и, стъпвайки на земята, той се хвана за трамвая, за да не се подхлъзне. Изведнъж се почувства стар и нестабилен. Трамваят отмина. Докторът се огледа с надеждата, че е слязъл на правилната спирка — източните покрайнини бяха район, който не познаваше добре. Но се ориентира много лесно — сградата, в която отиваше, се издигаше над всички други като някаква грамада на фона на сивото зимно небе. От другата страна на шосето на стотици метри се издигаха четириетажни блокове във формата на буквата П, групирани по двойки и построени така, че всеки от тях да изглежда като отражение на другия. Докторът се чудеше на тези съвременни строителни недоразумения, осигуряващи дом на хиляди семейства. Това не беше само жилищен проект. Това беше монумент на новата ера. Нямаше ги вече частните къщи на по един-два етажа. Бяха си отишли, изравнени със земята, превърнати в тухлен прах, и на тяхно място се издигаха проектирани от правителството сгради, собственост на държавата, боядисани в сиво и струпани близо една до друга. Никъде другаде не беше виждал една и съща форма да се повтаря толкова пъти, като всеки апартамент беше точно копие на следващия. Дебелият сняг, застлал покривите, изглеждаше като бяла линия, прокарана от господа, за да каже: стига, небето принадлежи на мен. Това, помисли си Зарубин, е следващото предизвикателство: покоряването на небето, което няма да принадлежи на Бог. Някъде из тези четири сгради беше квартира №124 — жилището на офицера от МГБ Лев Степанович Демидов.
Днес сутринта майор Кузмин накратко осведоми доктора за внезапното напускане на Лев на работното място. Беше си тръгнал в началото на разпит от съществено значение с оправданието, че има треска и не може да изпълнява задълженията си. Майорът беше озадачен от странното съвпадение при напускането на Лев. Наистина ли се е разболял? Или имаше друга причина за отсъствието му? Защо отначало го увери, че се чувства добре, а после, веднага след като му беше наредено да разпита заподозрения, започна да твърди обратното? И защо се е опитвал да разпитва предателя насаме? Докторът беше изпратен да разбере дали Лев наистина е болен.
От медицинска гледна точка докторът, още преди да прегледа Лев подозираше, че болестта му се дължи на дългия му престой в ледената вода, възможно е да е развил пневмония, изострена от употребата на наркотици. И ако случаят беше такъв, ако Лев беше сериозно болен, Зарубин щеше да действа като лекар и да го лекува. Ако обаче по някаква причина се преструваше на болен, Зарубин трябваше да действа като офицер от МГБ и да го приспи със силно приспивателно, което да му изпише като лекарство. Лев щеше да спи поне едно денонощие, нямаше да може да избяга и щеше да даде време на майора да реши какво да прави по-нататък.
Според плана на сградата на стоманена табела, окачена на бетонен стълб във фоайето на първия етаж, квартира №124 се намираше в третия блок на четиринайсетия етаж. Асансьорът, метална кутия за двама или за четирима, ако нямате нищо против да сте плътно долепени един до друг, се издигна с грохот до тринайсетия етаж, където спря за малко, сякаш да си поеме дъх, преди да продължи до четиринайсетия. Зарубин трябваше да дръпне с две ръце заялата решетка. На такава височина вятърът, който духаше над открития бетонен коридор, предизвика сълзи в очите. Погледна към панорамата на заснежените московски покрайнини, преди да завие наляво към квартира №124.