Вратата му отвори млада жена. Докторът бе прочел досието на Лев и знаеше, че е женен за Раиса Гавриловна Демидова: двайсет и седем годишна, учителка. В досието не пишеше, че е красива. А тя беше не просто красива, а изключително красива и това трябваше да го пише в досието. Тези неща имаха значение. Докторът се оказа неподготвен за такава среща. Имаше слабост към красивите жени, не към показната, суетна красота. Предпочиташе недооценената. И ето, пред него стоеше тъкмо такава жена: тя не беше се стремила да подчертае красотата си, напротив, беше положила усилия да изглежда незабележима. Прическата ѝ беше обикновена, дрехите ѝ старомодни, ако изобщо можеше да става дума за мода. Очевидно не търсеше вниманието на мъжете, което я правеше още по-привлекателна за доктора. Не беше лесно да се завоюва такава жена. На младини докторът беше женкар, всъщност известен женкар в определени кръгове. Вдъхновен от спомените за предишните си успехи, той ѝ се усмихна.
Раиса отбеляза мимоходом пожълтели зъби от дългогодишно пушене. Усмихна се в отговор. Беше очаквала от МГБ да изпратят някого, макар да не бяха предупредили, и сега чакаше мъжът да се представи.
— Аз съм доктор Зарубин. Изпратен съм да прегледам Лев.
— Раиса, съпругата на Лев. Имате ли лична карта?
Докторът свали шапката си, намери личната си карта и ѝ я показа.
— Наричайте ме Борис, моля.
В апартамента горяха свещи. Раиса обясни, че токът спира — имало проблем с електричеството на всички етажи над десетия. Спирал понякога за минута, понякога за цял ден. Извини се, че не знаела кога ще дойде токът. Зарубин направи опит да се пошегува.
— Той ще оцелее. Не е цвете. Просто го дръжте на топло.
Тя попита дали иска нещо за пиене: нещо горещо може би, тъй като навън е студено. Той прие предложението ѝ: докосна ръката ѝ, докато събличаше палтото си.
Облегна се на стената в кухнята с ръце в джобовете и я загледа как приготвя чая.
— Надявам се, че водата е още гореща.
Гласът ѝ беше приятен, нежен и спокоен. Попари чая в чайника и го наля във висока чаша. Чаят беше силен, почти черен, и като напълни чашата наполовина, се обърна към него.
— Колко силен го обичате?
— Колкото може повече.
— Като този, тогава?
— Може би с още малко вода.
Докато тя доливаше вода от самовара, Зарубин огледа тялото ѝ, очертанията на гърдите и талията. Беше облечена безвкусно — сива памучна пола, дебели чорапи, плетена жилетка върху бяла блуза. Странно защо Лев не беше използвал положението си, за да я облече в чуждестранни луксозни дрехи. Но дори конфекцията и грубите материи не можеха да я направят по-малко привлекателна.
— Разкажете ми за съпруга си.
— Той има треска. Казва, че му е студено, а изгаря от температура. Непрекъснато трепери. Отказва да се храни.
— По-добре е да не се храни засега, щом има треска. Но липсата на апетит може да се дължи и на амфетамините. Знаете ли нещо за това?
— Ако е свързано с работата му, не зная нищо.
— Забелязали ли сте някакви промени у него?
— Не се храни редовно, навън е по цели нощи. Но работата му изисква това. Забелязала съм, че след като работи дълго, става разсеян.
— Забравя ли?
Тя подаде чашата на доктора.
— Искате ли захар?
— По-добре сладко.
Тя се протегна, за да стигне най-горния рафт. Блузата ѝ се повдигна и разкри ивица светла нежна кожа. Устата му пресъхна. Тя свали бурканче с тъмнолилаво сладко, отвинти капачката и му подаде лъжичка. Той гребна от сладкото, сложи го на езика си, отпи от горещия чай и усети как сладкото се топи. Погледна я многозначително. Усетила желанието му, тя се изчерви. Той наблюдаваше как руменината се разлива по врата ѝ.
— Благодаря ви.
— Може би ще искате да го прегледате?
Завинти отново капачката на бурканчето, остави го настрани и тръгна към спалнята. Той не помръдна.
— Искам първо да си изпия чая. Никъде не бързаме.
Тя беше принудена да се върне. Зарубин сви устни и подуха чая. Беше горещ. Тя изглеждаше смутена, а той се наслаждаваше, че я кара да чака.
В спалнята, която нямаше прозорци, беше горещо и задушно. Дори само миризмата подсказа на Зарубин, че мъжът в леглото е сериозно болен. За негова изненада изпита нещо, което приличаше на разочарование. Замислен на какво се дължи това чувство, седна на леглото до Лев. Измери температурата му и видя, че е висока, но не опасна. Преслуша гърдите му. Не чу нищо необичайно. Във всеки случай нямаше туберкулоза. Едва ли беше нещо повече от простуда. Раиса стоеше до него и наблюдаваше. Ръцете ѝ миришеха на сапун. На доктора му беше приятна нейната близост. Извади кафяво шише от чантата си и наля супена лъжица гъста зелена течност.