Ножът бе опрян в гърлото му, двамата пристъпваха в кръг, докато Зарубин не излезе заднишком от кухнята. Раиса остана на прага, като държеше ножа в ръка. Докторът взе палтото си и го облече, без да бърза. Взе чантата си, отвори вратата и примижа от ярката зимна слънчева светлина:
— Само децата вярват в приятелството и при това само глупавите деца.
Раиса пристъпи напред, грабна шапката му от закачалката и я хвърли в краката му. Той се наведе да я вдигне, а тя затръшна вратата.
Чу го да си тръгва, ръцете ѝ трепереха. Все още стискаше ножа. Може би му беше дала повод да мисли, че би спала с него. Превъртя събитията в ума си: отварянето на вратата, усмивките на глупавите му шеги, вземането на палтото му, приготвянето на чая. Зарубин се беше заблудил. Не беше направила нищо, за да го накара да мисли така. Но може би можеше да прояви слаб интерес към предложението му, да се престори на изкушена. Може би старият глупак имаше нужда да мисли, че е поласкана от вниманието му. Потри чело. Не беше се справила добре. Сега и двамата бяха в опасност.
Влезе в спалнята и седна до Лев. Той мърдаше устни, като че ли мълчаливо казваше молитва. Наведе се по-близо над него, за да долови думите му. Едва чуваше безсмислени откъслечни думи. Той бълнуваше. Изведнъж стисна ръката ѝ. Дланта му беше лепкава от пот. Тя издърпа ръката си и угаси свещта.
Лев стоеше в снега, пред него беше реката, а Анатолий Бродски вече се намираше на другия бряг. Беше успял да премине реката и се приближаваше към гората. Лев тръгна след него, но само видя под краката си, замръзнали в дебелия лед, мъжете и жените, които беше арестувал. Огледа се наляво и надясно — цялата река бе пълна със замръзнали тела. Ако искаше да стигне до гората, ако искаше да хване предателя, трябваше да върви по тях. Нямаше избор — това бе негов дълг и Лев ускори крачка. Но стъпките му, изглежда, съживиха телата. Ледът започна да се топи. Реката оживя и се раздвижи. Затъвайки в тинята, Лев усещаше лица под краката си. Колкото и бързо да бягаше, те бяха навсякъде, зад него, пред него. Нечия ръка го хвана за ботуша — той се отърси от нея. Друга ръка го сграбчи за глезена, втора, трета, четвърта. Затвори очи, безсилен да погледне, чакаше да бъде завлечен под водата.
Когато отвори очи, стоеше в мрачен кабинет. Раиса беше до него, облечена в светлочервена рокля, роклята, която бе взела назаем от приятелка в деня на сватбата им и бързо я бе преправила, за да не изглежда прекалено голяма за нея. В косата си носеше едно-единствено бяло цвете, откъснато в парка. Лев беше облечен в зле ушит сив костюм, който също не беше негов: беше го взел назаем от колега. Намираха се в невзрачен кабинет в невзрачна държавна сграда, стояха един до друг пред маса с документи, над която се беше надвесил плешив чиновник. Раиса подаде документите им в очакване да проверят дали са редовни. Нямаше брачни клетви, нито тържествени церемонии, нито букети цветя. Нямаше гости, сълзи на радост и поканени — бяха само двамата. Нямаше суетня: тя бе нещо буржоазно. Имаше само един свидетел, този плешив чиновник, който записа данните им в дебела канцеларска книга. Щом документите бяха оформени, им връчиха брачното свидетелство. Бяха станали съпрузи.
Върнаха се в стария апартамент на родителите му, където бяха отпразнували годежа си, и завариха там приятели и съседи, изгарящи от нетърпение да се възползват от гостоприемството им. Старците пееха непознати песни. Но имаше нещо странно в тези спомени. Тук имаше студени и враждебни лица. По някакъв начин тук се оказа и цялото семейство на Фьодор. Лев още танцуваше, но сватбата изведнъж се превърна в погребение. Всички бяха устремили поглед към него. На прозореца се почука. Лев се обърна и видя нечий неясен силует, притиснал лице до стъклото. Лев тръгна към него, избърса запотеното стъкло. Беше Михаил Святославович Зиновиев с простреляна глава и счупена челюст. Лицето му беше смазано. Лев отстъпи назад и се обърна. Сега в стаята нямаше никого, освен двете малки момичета — дъщерите на Зиновиев, облечени в мръсни дрипи. Сирачета с подути кореми и покрита с мехури кожа. Въшки пълзяха по дрехите им, по веждите и в сплъстените черни коси. Лев затвори очи и разтърси глава.
Треперещ, измръзнал от студ, отвори очи. Беше под водата и потъваше бързо. Над него имаше само лед. Опита се да плува, но течението го дърпаше надолу. Върху леда стояха хора, които го гледаха как се дави. Силна болка изгаряше дробовете му. Не можа да сдържи дъха си и отвори уста.
Лев изпъшка и широко отвори очи. Раиса седеше до него и се опитваше да го успокои. Той се огледа объркан: разумът му бе на границата между света на сънищата и реалността. Но всичко наоколо беше реално: беше се завърнал в апартамента си, беше се завърнал в настоящето. Изпита облекчение, хвана ръката на Раиса и зашепна забързано.