— Помниш ли първия път, когато се видяхме? Ти ме помисли за нахалник, защото не свалях поглед от теб. Слязох на твоята станция на метрото само за да те попитам как се казваш. А ти не искаше да ми отговориш. Но аз не си тръгнах и тогава ти излъга, че се казваш Лена. Цяла седмица не можех да мисля за нищо друго, освен за красивото момиче Лена. На всички разправях: Лена е толкова красива. Когато най-после те видях отново и те убедих да се разходиш с мен, през цялото време те наричах Лена. В края на разходката бях готов да те целуна, а ти се съгласи да ми кажеш истинското си име. На следващия ден разказвах на всички колко прекрасна е Раиса и всички ми се присмиваха, че миналата седмица е била Лена, тази седмица е Раиса, а следващата ще бъде някоя друга. Но не беше така. Винаги си била само ти.
Раиса слушаше мъжа си и се учудваше на внезапно обзелата го сантименталност. Откъде се беше взела? Може би всички стават сантиментални, когато са болни. Накара го да легне и не след дълго той отново заспа. Бяха минали почти дванайсет часа, откакто доктор Зарубин си беше тръгнал. Обидчивият суетен старец беше опасен враг. За да се отвлече от тревогите, тя започна да готви супа — гъста пилешка супа с парченца месо, а не само варени зеленчуци и пилешки кости. Свари я на бавен огън, за да е готова, когато Лев поиска да хапне. Разбърка супата и когато наля една чиния за себе си, на вратата се почука. Беше късно. Не очакваше гости. Взе ножа, същия нож, скри го зад гърба си и се приближи до вратата.
— Кой е?
— Майор Кузмин.
С треперещи ръце отвори вратата.
Отвън стоеше майор Кузмин, придружен от двама млади, яки войници.
— С мен говори доктор Зарубин.
Раиса каза забързано:
— Моля ви, елате сам да го видите…
Кузмин изглеждаше изненадан.
— Не, това не е нужно. Няма защо да го безпокоя. Имам доверие на лекаря, когато става въпрос за медицина. Освен това не ме мислете за страхливец, но се боя да не прихвана от настинката му.
Тя недоумяваше какво е станало. Докторът бе казал истината. Прехапа устни, за да не издаде облекчението си.
Майорът продължи:
— Говорих с директора на вашето училище и му обясних, че ще си вземете отпуск, за да се грижите за Лев, докато не се възстанови. Трябва да е във форма. Той е един от най-добрите ни офицери.
— Лев има късмет с такива грижливи колеги.
Кузмин махна с ръка. Кимна на стоящия до него войник, който държеше голям пакет. Той пристъпи и го подаде на Раиса.
— Това е подарък от доктор Зарубин. Така че е излишно да благодарите на мен.
Раиса все още стискаше ножа зад гърба си. За да поеме пакета, ѝ бяха нужни и двете ръце. Затъкна ножа на гърба си в колана на полата. Протегна ръце напред и пое пакета, който се оказа неочаквано тежък.
— Ще влезете ли?
— Благодаря, но вече е късно и съм уморен.
Кузмин пожела на Раиса лека нощ.
Тя затвори вратата, влезе в кухнята, остави пакета на масата и извади ножа от колана на полата си. Отвори пакета. Вътре имаше портокали и лимони, лукс в града, където храната не достигаше. Затвори очи, представяйки си задоволството на Зарубин като знае, че тя изпитва благодарност към него не заради плодовете, а задето си е свършил работата и е докладвал, че Лев наистина е болен. Изпратените портокали и лимони бяха неговият начин да ѝ напомни, че му е задължена. Ако му бе хрумнала някаква друга прищявка, можеха да арестуват и двамата. Изпразни пакета в купа. Загледа се в ярките плодове, преди да си избере един от тях. Ще хапне от подаръка му. Но няма да плаче.
19 февруари
За пръв път от четири години Лев отсъстваше от работа по непредвидени обстоятелства. В лагерите на ГУЛАГ имаше категория затворници, осъдени за нарушаване трудовата дисциплина, хора, напуснали работното място или закъснели с половин час за работа. Беше по-благоразумно да отидеш на работа и да припаднеш, отколкото да си останеш вкъщи, за да оздравееш. Решението дали да отиде на работа, или не никога не зависеше от работника. Обаче Лев не го заплашваше такава опасност. Както му каза Раиса, го е преглеждал лекар, а после ги е посетил майор Кузмин, който му разрешил да отсъства от работа. Това означаваше, че тревогата, която изпитваше, сигурно е свързана с нещо друго. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че е прав. Не му се връщаше на работа.