Краката му бяха премръзнали от стоене на едно място. Беше доволен, че вече може да следи жена си от разстояние петдесетина метра. Не беше трудно да я следва на слабата оранжева светлина на уличните лампи — наоколо почти нямаше хора. Но всичко се промени, когато тръгнаха по Автозаводска, главната улица, както се казваше и станцията на метрото, към която почти със сигурност отиваха. По тротоарите пред хранителните магазини се виеха опашки, които пречеха на движението. Все по-трудно му беше да не изпуска от поглед жена си и нейното безлично облекло още повече го затрудняваше. Нямаше избор, трябваше да скъси разстоянието и да ускори крачка. Беше на по-малко от двайсет метра зад нея. От това разстояние имаше опасност да го забележи. Раиса и Иван влязоха в станцията на метрото и се скриха от погледа му. Лев забърза напред, като си пробиваше път през тълпите пешеходци. В тази тълпа лесно можеше да я изгуби. Това беше, както се хвалеха в „Правда“, най-доброто и оживено метро в света.
Той стигна до входа на станцията и слезе по каменните стъпала към залата — пищно оформено помещение, което приличаше на зала за приеми в някакво посолство, с кремави мраморни колони и полирани махагонови перила, осветена от плафониери с матирани стъкла. Беше час пик и в метрото нямаше къде игла да падне. Хиляди хора в дълги палта и с шалове се редяха на опашка пред пропускателните автомати на станцията. Лев, който вървеше срещу потока от хора, се върна нагоре по стъпалата, откъдето можеше да вижда над главите им. Раиса и Иван бяха преминали през стоманените вратички и чакаха пред ескалатора. Лев се смеси с тълпата, промъквайки се напред. Но когато се оказа притиснат плътно от всички страни, нямаше друг избор, освен да си пробива път с лакти. Никой не се осмели на нещо повече, освен да го изгледа недоволно, тъй като никой не знаеше кой може да е.
Когато стигна до пропускателния апарат, жена му беше изчезнала от погледа му. Премина вътре, нареди се на опашката и зае първото освободило се място на ескалатора. Пред себе си, чак до края на дървените стъпала, виждаше море от зимни шапки. Надявайки се да различи поне нещо, той се наведе вдясно. Раиса беше петнайсетина стъпала по-надолу. За да разговаря с Иван, който стоеше на по-горното стъпало, тя се обръщаше назад и вдигаше поглед към него. Лев се скри зад мъжа отпред, за да не рискува да бъде видян. Изчака да стигне почти до долу, преди да погледне отново. Коридорът се разделяше на два тунела за влаковете, пътуващи на север и на юг, и всеки беше пълен с пътници, които бавно се придвижваха към перона, за да се качат на следващия влак. Лев не виждаше жена си никъде.
Ако е тръгнала към къщи, Раиса трябваше да пропътува три спирки на север по Замоскворецка линия до станция Театрална, където да смени влаковете. Можеше само да се надява, че не греши, и тръгна по перона, оглеждайки се наляво и надясно и изучавайки лицата, обърнати в една посока в очакване на влака. Беше прекосил перона наполовина. Раиса я нямаше. Дали не се е качила на друг влак? Но защо ще пътува на юг? Изведнъж един от мъжете помръдна и Лев видя чантата на Иван. Раиса стоеше до него на самия край на перона. Лев се озова толкова близо, че можеше да протегне ръка и да докосне лицето ѝ. Ако тя дори леко обърнеше глава, погледите им щяха да се срещнат. Почти със сигурност беше в обсега на периферното ѝ зрение; ако не беше го видяла, то бе само защото не очакваше да го види. Той нямаше къде да се скрие. Продължи да се промъква по-далеч по перона, очаквайки тя да го извика. Нямаше да може да обясни присъствието си като случайност. Тя щеше да прозре лъжата му, да разбере, че я следи. Изброи двайсет стъпки, спря на края на перона и се загледа в мозайката пред себе си. По лицето му се стичаха ручейчета пот. Не се осмеляваше да я избърше, нито да се обърне, страхувайки се, че тя ще го види. Опита се да се съсредоточи в мозайката, прослава на съветската военна мощ — танк с насочено напред дуло, заобиколен от тежка артилерия, качени на бронята му съветски войници в дълги и широки шинели размахваха автомати. Много бавно обърна глава. Раиса продължаваше да говори с Иван. Не беше го видяла. Над претъпкания с хора перон подухна топъл въздух. Идваше влакът.