— Раиса ми каза, че сте идвали. Благодаря ви за плодовете — за портокалите и лимоните.
— Не сме носили плодове. Поне мисля, че не сме. Остарявам. Може нещо да съм объркала!
Дочул разговора, баща му, Степан, дойде от кухнята и внимателно заобиколи жена си. Тя беше доста напълняла напоследък. И двамата бяха понапълнели. Изглеждаха добре.
Степан прегърна сина си.
— Оздравя ли?
— Да, съвсем.
— Това е добре. Тревожехме се за теб.
— Как е гърбът ти?
— Не ме е болял отдавна. Едно от предимствата на административната работа е, че само наглеждам как работят другите. Ходя из цеха с молив и папка.
— Няма защо да се чувстваш виновен. Поработил си доста навремето.
— Може би, но хората те гледат различно, когато вече не си един от тях. Приятелите ми не са толкова дружелюбни с мен както по-рано. Аз съм този, който трябва да докладва, ако някой закъснее. Слава богу, досега никой не е закъснявал.
Лев премисли думите му.
— А какво ще правиш, ако някой закъснее? Ще докладваш ли?
— Просто всяка вечер им повтарям да не закъсняват.
Не, с други думи, баща му нямаше да доносничи. Сигурно вече си е затворил очите няколко пъти. Сега не беше моментът да го предупреждава, но рано или късно това можеше да му струва скъпо.
В кухнята, в медна тенджера, се вареше глава зеле. Родителите му готвеха зелеви сарми и Лев предложи да останат да си говорят в кухнята. Загледа се как баща му омесва каймата (прясно, не сушено месо, каквото имаха само благодарение на Лев), пресни настъргани моркови (което също се дължеше на него) и сварен ориз. Майка му седна и започна да отделя побелелите зелеви листа. Родителите му вече бяха разбрали, че нещо не е наред, и чакаха, без да задават въпроси, Лев да сподели за какво е дошъл. Той беше доволен, че са заети с приготвянето на храната.
— Никога не сме разговаряли за работата ми. Това е за добро. Имало е моменти, когато ми се струваше, че е тежка. Вършил съм неща, с които не се гордея, но които са били необходими.
Лев млъкна и се замисли как да продължи. Попита:
— Има ли сред познатите ви някой арестуван?
Въпросът беше неудобен и Лев го знаеше. Степан и Анна се спогледаха, преди да продължат да правят сармите, без съмнение доволни, че имат занимание. Анна сви рамене.
— Всички познават някого, който е бил арестуван. Обаче ние не правим от това проблем. Вие, офицерите, разполагате с улики и доказателства. Аз знам за хората само онова, което виждам, а е много лесно да изглеждаш мил, нормален и лоялен. Твоята работа е да прозреш отвъд това. Ти знаеш кое е най-доброто за тази страна. На хора като нас не е дадено да съдят.
Лев кимна и добави:
— Нашата страна има много врагове. Навсякъде по света мразят нашата революция. Ние трябва да я защитим. За нещастие дори от самите себе си.
Той замълча. Не беше дошъл тук да повтаря партийната реторика. Родителите му се вторачиха в него, пръстите им лепнеха от мазната кайма.
— Вчера ми наредиха да докладвам за Раиса. Началникът ми смята, че тя е предателка, че работи за чуждо разузнаване. Заповядано ми е да проведа разследване.
Една капка мазнина капна от пръстите на Степан на пода. Той се загледа в нея и попита:
— А тя предателка ли е?
— Татко, тя е учителка. Работи. Прибира се вкъщи. И пак работи. Прибира се вкъщи.
— Тогава им кажи това. Има ли доказателства? Защо въобще са си помислили такова нещо?
— Разполагат с признанията на разстрелян шпионин. Споменал е името ѝ. Твърди, че е работил с нея. Но аз зная, че това признание е лъжа. Зная, че шпионинът всъщност не бе нищо повече от ветеринарен лекар в реалния живот. Направихме грешка, като го арестувахме. Сигурен съм, че признанията му са изфабрикувани от друг офицер, който се опитва да ме натопи. Зная, че жена ми е невинна. Цялата тази работа е акт на отмъщение.
Степан избърса ръцете си в престилката на Анна.
— Кажи им истината. Накарай ги да те изслушат. Разобличи този офицер. Ти имаш авторитет.
— Това признание, изфабрикувано или не, е прието за истина. То е официален документ и нейното име се споменава в него. Ако защитя Раиса, подлагам на съмнение достоверността на държавен документ. Ако признаят, че той е фалшифициран, трябва да се съгласят, че и другите може да са подправени. Не могат да се върнат назад. Последиците ще бъдат страшни. Това би означавало всички признания да се поставят под въпрос.
— Не можеш ли да кажеш, че този шпионин — този ветеринарен лекар — е сгрешил?
— Мога. Това и възнамерявам да направя. Но ако не ми повярват, не само ще я арестуват, но ще арестуват и мен. Ако тя е виновна, а аз твърдя, че е невинна, аз също ще бъда виновен. И това не е всичко. Знам как стават тези неща. Има голяма вероятност да арестуват и вас двамата. Мишена на правосъдието според действащото законодателство са и членовете на семейството на престъпника. Ние сме виновни по подразбиране.