— А ако се отречеш от нея?
— Не знам.
— Напротив, знаеш.
— Ние ще оцелеем. Тя не.
Водата продължаваше да ври на печката. Накрая Степан заговори.
— Дошъл си, защото не знаеш какво да правиш. Дошъл си, защото си добър човек и искаш да ти кажем как да постъпиш правилно. Искаш да ти дадем правилния съвет. Което ще бъде да им кажеш, че грешат, че Раиса е невинна. И да понесеш последствията.
— Да.
Степан кимна и погледна Анна. Добави:
— Но аз не мога да ти дам такъв съвет. И не съм сигурен, че си се надявал да ти го дам. Как бих могъл? Истината е, че искам жена ми да остане жива. Искам синът ми да остане жив. И аз искам да живея. Готов съм на всичко за това. Както разбирам ситуацията, един живот срещу три. Съжалявам. Знам, че си очаквал повече от мен. Но ние сме стари, Лев. Няма да оцелеем в ГУЛАГ. Ще бъдем разделени. И ще умрем самотни.
— А какъв би бил съветът ви, ако бяхте млади?
Степан кимна.
— Прав си. Съветът ми щеше да е същият. Но не ми се сърди. Какво очакваше, когато дойде тук? Очакваше ли да кажем, чудесно, нямаме нищо против да умрем? И какво бихме постигнали със смъртта си? Нима това би спасило жена ти? Щяхте ли да живеете щастливо заедно? Ако беше така, с радост бих дал живота си за вас двамата. Но няма да е така. Ще умрем всички — и четиримата — но ти ще умреш със съзнанието, че си постъпил правилно.
Лев погледна майка си. Лицето ѝ бе бледо като попарените зелеви листа, които държеше в ръката си. Беше спокойна. Не възрази на Степан, а попита:
— Кога трябва да решиш?
— Имам два дни да събера доказателства. После трябва да докладвам.
Родителите му продължиха да приготвят вечерята, навиха сармите и ги подредиха една до друга в тава като редица от дебели отрязани пръсти. Никой не проговори, докато тавата не се напълни.
Степан попита:
— Ще вечеряш ли с нас?
Лев последва майка си в дневната и видя сервираната за трима маса.
— Очаквате гост?
— Очакваме Раиса.
— Жена ми?
— Ще дойде за вечеря. Когато почука, помислихме, че е тя.
Анна сложи четвърта чиния на масата и обясни:
— Идва почти всяка седмица. Не искаше да знаеш колко самотна се чувства, когато вечеря само с радиото за компания. Ние много се привързахме към нея.
Беше вярно, че Лев никога не се връщаше от работа в седем. Дългият работен ден бе наложен от Сталин, който страдаше от безсъние и му стигаха четири часа сън. Лев беше чувал, че никой от членовете на Политбюро не можеше да си тръгне, докато светлината в кабинета на Сталин не угасне, обикновено по някое време след полунощ. Макар това правило да не важеше за Лубянка, от тях се очакваше същата преданост на работата. Малцина офицери работеха по-малко от десет часа, макар няколко от тези часове да не вършеха нищо.
На вратата се почука. Степан отвори и Раиса влезе в антрето. Както и родителите му, и тя се изненада да види Лев.
Степан обясни:
— Имал е работа наблизо. Поне веднъж да вечеряме заедно като семейство.
Раиса разкопча палтото си и Степан го пое от нея. Тя се приближи до Лев и го огледа от главата до петите.
— Чии са тези дрехи?
Лев погледна панталоните и ризата — дрехите на някой разстрелян.
— Взех ги назаем — от работата.
Раиса се наведе към него и прошепна в ухото му:
— Ризата мирише.
Лев тръгна към банята. Спря се на вратата, обърна се и се загледа как Раиса помага на родителите му да сложат масата.
Лев бе израснал без течаща топла вода. Родителите му деляха стар апартамент с чичото на баща му и неговото семейство. Имаше само две стаи, по една за всяко семейство. Жилището нямаше вътрешна тоалетна и обитателите на сградата използваха външната. Сутрин опашката беше дълга, а през зимата снегът ги валеше, докато чакаха. Собствена баня с топла вода бе невъзможен лукс, мечта. Лев съблече ризата и се изми до кръста. След като свърши, отвори вратата и помоли баща си да му даде една от своите ризи. Макар че баща му беше поостарял и прегърбен — конвейерът бе оставил върху него следа, както той оставяше следа върху противотанковите гранати, които сглобяваше — телосложението му беше почти като на сина му, здраво, с широки мускулести рамене. Ризата на бащата му беше почти по мярка.