— Как се казваш?
Той не отговори, бръкна в джоба на палтото си и затършува в него. Извади ръката си, свита в юмрук. Тя разбра, че това е някаква игра и от нея се очаква да се включи. Потупа по кокалчетата му. Той обърна юмрука си и бавно започна да разтваря пръстите си един по един…
На дланта му имаше малък слитък злато. Тя се наведе напред. Преди да го е огледала добре, той сви юмрука и скри златото обратно в джоба. Все още не беше казал нито дума. Тя изучаваше лицето му. Очите му бяха зачервени от пиянството и тяхното изражение никак не ѝ хареса. Но тя не харесваше много хора и със сигурност нито един от мъжете, с които беше спала. Ако искаше да бъде придирчива, можеше да се откаже от тази работа, да се омъжи за някой от местните и да се примири с оставането завинаги тук. Единственият начин да се върне в Ленинград, където живееше семейството ѝ и където самата тя бе живяла, докато не я заточиха в този град, за който никога не беше чувала, беше да спести достатъчно пари, за да подкупи държавните служители. Тъй като нямаше високопоставени приятели, които да разрешат да се премести, тя имаше нужда от това злато.
Той почука по чашата ѝ и произнесе първата си дума.
— Пий.
— Първо ми плати. После можеш да ми казваш какво да правя. Такива са правилата, по-точно единственото правило.
По лицето на мъжа се изписа смущение, сякаш беше хвърлила камък в спокойната повърхност на изражението му. За миг тя зърна нещо под любезната му външност, нещо неприятно, заради което ѝ се искаше да извърне поглед. Но заради златото продължи да го гледа и остана на мястото си. Той извади късчето от джоба си и ѝ го подаде. Тя протегна ръка, за да го вземе от потната му длан, но той я затвори и стисна пръстите ѝ. Не болезнено, но здраво. Можеше или да се предаде, или да издърпа ръката си, но без да вземе златото. Усетила какво се очаква от нея, тя първо се усмихна, после се засмя като безпомощно момиче и отпусна ръката си. Той също отпусна своята. Тя взе късчето и започна да го разглежда. Беше с формата на зъб. Погледна мъжа.
— Откъде го взе?
— Когато времената са трудни, хората продават каквото имат.
Подсмихна се. Призля ѝ. Що за валута беше това? Той почука по чашата с водка. Зъбът беше нейният билет за отпътуването ѝ оттук. Тя гаврътна питието си.
Илона се спря.
— В дъскорезницата ли работиш?
Знаеше, че не работи там, но наоколо бяха само къщите на работниците в дъскорезницата. Той дори не си направи труда да отговори.
— Хей, къде отиваме?
— Почти стигнахме.
Беше я завел до гарата в покрайнините на града. Макар че беше нова, гарата се намираше в един от най-старите квартали с разнебитени едностайни съборетини с ламаринени покриви и тънки шперплатови стени, притиснати една до друга по затъналите в боклуци вонящи улици. В тези съборетини живееха работниците от дъскорезницата по шест-седем души в стая, което беше твърде неподходящо за това, което и двамата си бяха наумили.
Беше смразяващо студено. Илона изтрезняваше. От дългото ходене краката ѝ започнаха да се уморяват.
— Времето е твое. Със златото си купи един час. Така се споразумяхме. Ако приспаднем времето за връщане в ресторанта, имаш двайсет минути, които започват отсега.
— Отвъд гарата е.
— Там има само гора.
— Ще видиш.
Той продължи напред, стигна до сградата на гарата и посочи някъде в тъмнината. Тя пъхна ръце в джоба на палтото си, изравни се с него, примижа и погледна натам, накъдето той сочеше. Виждаше само релси, които изчезваха в гората, и нищо друго.
— Какво да гледам?
— Нататък.
Сочеше малка дървена будка от другата страна на жп линията, почти на самия край на гората.
— Аз съм инженер. Работя по жп линиите. Това е будката на хората от поддръжката. Там няма никого.
— И в стаята никой не би ни попречил.
— Не мога да те заведа там, където съм отседнал.
— Знам едно място, където можеше да отидем.
— Не, тук е по-добре.
— А на мен тук не ми харесва.
— Нали се разбрахме, аз плащам, а ти се подчиняваш. Или ми върни златото, или прави каквото ти казвам.
Всичко вървеше на зле, с изключение на златото. Той протегна ръка в очакване тя да му го върне. Не изглеждаше ядосан, разочарован или нетърпелив. Неочаквано неговото безразличие ѝ хареса. Тя тръгна към будката.
— Като влезем вътре, имаш десет минути, съгласен ли си?
Не последва отговор и тя го прие за съгласие.
Будката беше заключена, но той имаше връзка ключове и след като намери нужния, започна да се бори с катинара.