Тя изплю кръвта, изпълнила устата ѝ, и извика: това беше отчаян вик за помощ. Но влакът беше товарен и нямаше кой да я види или чуе. Изправи се и се затича, стигна до гората, без да спира, без да обръща внимание на клоните, които я удряха по лицето и се заплитаха в дрехите ѝ. Разчиташе да направи кръг в гората и да се върне по релсите в града. Не можеше да се скрие тук: той беше твърде близо и луната светеше твърде ярко. Макар да знаеше, че е най-добре да тича само напред, Илона се поддаде на изкушението и се обърна. Трябваше да види къде е той.
Нямаше го. Не го виждаше. Влакът все още преминаваше покрай нея с грохот. Сигурно беше я изгубил, когато тя влезе в гората. Смени посоката и се затича към града, към спасението.
Мъжът се показа иззад едно дърво и я хвана през кръста. Заедно паднаха в снега. Той се озова върху нея, смъкваше палтото ѝ и нещо крещеше. Тя не го чуваше заради тракането на влака. Виждаше само зъбите и езика му. Изведнъж си спомни: беше се подготвила за този момент. Бръкна в джоба си и напипа длетото, което беше откраднала от работата. Беше го използвала и преди, но само като заплаха, само за да покаже, че може да се бори, ако се стигне дотам. Стисна дървената дръжка. Имаше само една възможност. Мъжът плъзна ръка под роклята ѝ, а тя заби металния връх отстрани в главата му. Той седна и се хвана за ухото. Тя отново нанесе удар и поряза ръката, която стискаше ухото. Можеше да го удари отново и отново, можеше даже да го убие, но желанието ѝ да избяга се оказа по-силно. Запълзя назад на четири крака като насекомо, като продължаваше да държи окървавеното длето.
Мъжът падна на колене и запълзя след нея. Част от ухото му висеше на ивица кожа. Лицето му бе изкривено от гняв. Спусна се да я хване за глезените. Тя едва успя да се измъкне, защото пълзеше по-бързо, но стигна до едно дърво. Беше принудена да спре рязко, тогава той я настигна и я хвана за глезена. Тя замахна към ръката му, удари го и го поряза. Мъжът я сграбчи за китката и я задърпа към себе си. Почти бяха допрели лицата си, когато тя се наведе напред и се опита да го ухапе по носа. Той я хвана за врата със свободната си ръка, стисна я и я задържа далеч от себе си. Тя се задъхваше, опитваше се да се освободи, но хватката му бе твърде силна. Задушаваше се. Метна се встрани. Телата им се преплетоха — затъркаляха се в снега, ту единият, ту другият отгоре.
Необяснимо защо, той изведнъж пусна врата ѝ. Тя се закашля и отново си пое въздух. Мъжът беше все още върху нея, притискаше я към земята, но вече гледаше в друга посока. Вниманието му бе привлечено от нещо друго, от нещо встрани от тях. Тя обърна глава.
Голо тяло на младо момиче беше потънало в снега до тях. Кожата му беше бледа, почти прозрачна. Косата му беше руса, почти бяла. Устата широко отворена и пълна с пръст. Пръстта образуваше купчинка, която се издигаше над тънките му посинели устни. Ръцете, краката и лицето на момичето, изглежда, не бяха наранени, покрити с лек слой сняг, който те разхвърлиха, когато се блъснаха в тялото. Но тялото беше зверски разкъсано. Зееше дупка, в която се виждаха обезобразени вътрешни органи. Голяма част от кожата липсваше, беше разрязана или обелена, сякаш тялото бе нападнато от глутница вълци.
Илона вдигна поглед към преследвача си. Той като че ли беше забравил за нея. Беше се вторачил в тялото на момичето. Изведнъж го разтърсиха спазми, той се преви на две и повърна. Без да се замисли, тя сложи ръка на гърба му, за да го успокои. Но веднага се опомни, осъзнавайки кой е този мъж и какво ѝ беше причинил, издърпа ръката си, изправи се и побягна. Този път инстинктът ѝ за самосъхранение не я подведе. Излезе от гората и се затича към гарата. Нямаше представа дали мъжът я преследва, или не. Този път не извика, не забави крачка и не погледна назад.
Москва
14 март
Лев отвори очи. Заслепяваше го светлината на фенерче. Не беше нужно да поглежда часовника си, за да разбере колко е часът. Часът на арестите — четири сутринта. Стана от леглото и усети как силно бие сърцето му. Спъна се в тъмното, залитна и се блъсна в един от мъжете, който го избута встрани. Едва се задържа на крака. Някой включи полюлея. Замижал от ярката светлина, той различи трима офицери: млади мъже, малко над осемнайсетгодишни. Бяха въоръжени. Лев не ги познаваше, но знаеше какво представляват: младши офицери, свикнали да не разсъждават, а сляпо да се подчиняват; те ще изпълнят всяка получена заповед. При най-малка съпротива без колебание биха прибягнали до насилие. От тях миришеше на цигари и алкохол. Лев предположи, че още не са си лягали: сигурно са пили цяла нощ, очаквайки предстоящата задача. Алкохолът беше ги направил непредсказуеми и опасни. За да оцелее в следващите няколко минути, Лев трябваше да бъде предпазлив и покорен. Надяваше се, че и Раиса разбира това.