Раиса стоеше по нощница и трепереше, но не от студ. Не знаеше дали това е шок, страх или гняв. Не можеше да се овладее, трепереше все по-силно. Но не би извърнала поглед. Не беше смутена: нека те се смущават от своето нахълтване, нека гледат смачканата ѝ нощница и разчорлената коса. Но те бяха равнодушни: беше им все едно, това беше част от работата им. Не забеляза капка съчувствие в очите им. В тях се четеше отегчение: те се стрелкаха насам-натам — такива очи имат влечугите. Къде беше намерило МГБ тези момчета с каменни души? Беше сигурна, че специално ги отглеждат такива. Погледна Лев. Той стоеше с ръце отпред, свел глава, за да не ги гледа в очите. Смирение и покорност: може би беше разумно да се държат така. Но сега тя не желаеше да се държи благоразумно. В спалнята им бяха нахълтали трима негодници. И тя би искала той да се държи предизвикателно и поне да се ядоса. Такава трябва да бъде естествената реакция на истинския мъж. Всеки човек би изпитал гняв. А Лев дори сега се държеше тактично.
Един от мъжете излезе от стаята и се върна почти веднага с две малки куфарчета.
— Можете да сложите тук личните си вещи. Разрешено е да вземете само дрехи и документи. След час ще тръгнем, независимо дали сте готови, или не.
Лев гледаше куфарите от брезент, опънат на дървена рамка. Те бяха съвсем малки, разчетени за еднодневно пътуване. Обърна се към жена си.
— Облечи колкото може повече дрехи.
Погледна зад себе си. Един от офицерите стоеше зад гърба му, пушеше и ги наблюдаваше.
— Може ли да изчакате отвън?
— Не си губете времето за безполезни молби. Отговорът на всяка от тях е „не“.
Раиса се преоблече, като усещаше върху себе си погледите на влечугите. Облече толкова дрехи, колкото можеше да носи: дреха върху дреха. Лев направи същото. При други обстоятелства биха изглеждали смешно: ръцете и краката им бяха като подути от памучните и вълнени материи. Облечена, тя си помисли какво да вземе и какво да остави. Огледа куфара. Той не беше по-дълъг от деветдесет сантиметра, широк може би шейсет и дълбок двайсет. Животът им трябваше да се вмести в това пространство.
Лев знаеше, че може би им предлагат да вземат вещите си само за да избегнат емоциите, паниката или съпротивата, с които те биха могли да отговорят, ако знаеха, че ги изпращат на смърт. Винаги беше по-лесно да накараш хората да тръгнат, ако имаха надежда, макар и малка, че ще оцелеят. Но какво можеше да направи той? Да се предаде? Да се бори? Мислеше трескаво. Ще се наложи да пожертва част от скъпоценното пространство за „Справочника на пропагандиста“ и „Краткия курс на ВКП (б)“, които не можеше да остави, без да бъде обвинен в политическа неблагонадеждност. А в сегашното им положение подобно безразсъдство би било равносилно на самоубийство. Грабна книгите и ги сложи в куфара, първите неща, които взе. Младият офицер наблюдаваше внимателно какво слага в куфара и на какво спира избора си. Лев докосна Раиса по ръката.
— Вземи обувки. Вземи най-хубавите и здрави.
Хубавите обувки бяха рядкост, те можеха да бъдат заменени или продадени.
Лев събра дрехи, ценни вещи, снимки: сватбените им снимки, на родителите му, Степан и Анна. Нямаха нито една снимка на семейството на Раиса. Родителите ѝ бяха загинали във Великата отечествена война, цялото им село беше изтрито от лицето на земята. Беше изгубила всичко, освен дрехите на гърба си. След като подреди нещата си в куфарчето, погледът на Лев се спря на изрезката от вестник, сложена в рамка на стената: неговата снимка, на героя от войната, унищожителя на танкове, освободителя на своята страна. Миналото му нямаше значение за тези момчета: заповедта за арест обезсмисляше всяка проява на героизъм и саможертва. Лев извади изрезката от рамката. След като години наред я бе пазил грижливо на стената като икона, сега я сгъна на две и я хвърли в куфара.
Времето им беше изтекло. Лев затвори куфара. Питаше се дали някога отново ще видят този апартамент. Едва ли.
Петимата се наблъскаха в асансьора, притиснати един до друг. Навън ги чакаше кола. Двама от офицерите седнаха отпред. Третият се настани отзад между Лев и Раиса, дъхът му миришеше гадно на водка.
— Искам да видя родителите си. Да се сбогувам с тях.
— Никакви молби, по дяволите.
В пет часа сутринта чакалнята вече беше препълнена. Войници, цивилни пътници, железничари, всички очакваха Транссибирския експрес. Отстрани на локомотива, все още обкован с броня, останала след войната, беше изписано с релефни букви „СЛАВА НА КОМУНИЗМА“. Пътниците се качваха на влака, а Лев и Раиса чакаха на края на перона с куфарчетата в ръце, заобиколени от въоръжената охрана. Никой не ги приближаваше, сякаш бяха прокажени, изолирано островче на претъпканата гара. Не им дадоха никакви обяснения, нито Лев си направи труда да попита. Нямаше представа нито къде отиват, нито кого чакат. Имаше вероятност да ги изпратят в различни лагери и никога повече да не се видят. Влакът обаче явно беше пътнически, нямаше ги червените вагони, които превозваха затворници, наричани зеки. Нима ще ги оставят живи? Без съмнение досега имаха късмет. Бяха все още живи, все още заедно, а на повече Лев не смееше и да се надява.