След като даде показанията си, Лев беше изпратен под домашен арест до вземането на окончателното решение. Очакваше, че това ще отнеме не повече от един ден. Връщайки се вкъщи, на площадката на четиринайсетия етаж, изведнъж си спомни, че уличаващата куха монета е все още в джоба му. Изхвърли я през прозореца. Дали Василий я беше подхвърлил, или не, вече нямаше значение. Когато Раиса се върна от училище, завари двама въоръжени офицери пред вратата; те я претърсиха и заповядаха да не излиза. Лев ѝ обясни положението, в което се намираха: за обвиненията срещу нея, за неговото разследване и за това, че я смята за невинна. Нямаше нужда да ѝ обяснява, че нямат шанс да оцелеят. Тя го изслуша, без да го прекъсва и без да задава въпроси, с безизразно лице. Когато свърши, отговорът ѝ го изненада.
— Би било наивно да си мислим, че няма да се случи и на нас.
Седяха вкъщи и очакваха всеки момент да дойдат от МГБ. Нито един от двамата не си направи труда да приготви нещо за ядене; нито един от двамата не беше гладен, макар че най-разумно би било да се нахранят добре в очакване на онова, което им предстоеше. Не се съблякоха, за да си легнат, не помръднаха от кухненската маса. Седяха в мълчание и чакаха. Като имаше предвид, че може би никога вече няма да се видят, Лев изпитваше желание да поговори с жена си: да каже неща, които трябваше да бъдат казани. Но не можеше да намери нужните думи. Часовете минаваха и той си мислеше, че никога не са прекарвали толкова дълго време заедно, лице в лице, и никой не им пречи. Нито един от двамата не знаеше как да го използва.
Но онази нощ никой не почука на вратата. Наближаваше пет часът сутринта, а тях не ги арестуваха. На другия ден към дванайсет Лев приготви закуска, като недоумяваше защо се бавят толкова. Когато на вратата най-после се почука, двамата с Раиса се изправиха задъхани, очаквайки, че това е краят, че идват офицерите, които да ги разделят и да ги отведат поотделно за разпит. Но се оказа нещо обикновено: смяна на караула, офицерът поиска да използва тоалетната, попита дали нямат нужда да им купи нещо за ядене. Може би там не успяваха да намерят доказателства, може би са свалили подозренията от тях и делото против тях е прекратено. Лев само за миг си го помисли: обвиненията никога не отпадаха поради липса на доказателства. Така след първия ден мина втори, а след него трети и четвърти.
След седмица домашен арест един от охраната влезе в апартамента им с пребледняло лице. Като го видя, Лев предположи, че времето им е дошло, но мъжът с треперещ от вълнение глас им съобщи за смъртта на вожда им, Сталин. Едва тогава Лев си позволи да си помисли, че могат и да оцелеят.
Успя да научи само бегли подробности за кончината на вожда — във вестниците цареше истерия, обхванала и охраната — Лев разбра, че Сталин е починал мирно в леглото си. Последните му думи били за тяхната велика страна и нейното велико бъдеще. Лев не повярва на това нито за секунда, твърде дълго бе живял с параноята и заговорите, за да не види, че цялата история е съшита с бели конци. От колеги знаеше, че съвсем наскоро Сталин беше наредил да бъдат арестувани най-изтъкнатите лекари в страната, посветили целия си живот на грижи за здравето му, като част от чистката, която трябваше да избави страната от видни евреи. Стори му се подозрително, че Сталин е умрял от естествена смърт, докато при него не е имало лекари специалисти, които да уточнят причините за внезапното му заболяване. Като оставим морала настрани, голямата чистка на вожда беше тактическа грешка. Беше останал беззащитен. Лев не знаеше дали Сталин е убит, или не. Арестуването на лекарите развърза ръцете на евентуалните убийци и те можеха да правят каквото искат, всъщност просто да си седят и да го гледат как умира с ясното съзнание, че тези, които могат да ги спрат, са зад решетките. Напълно възможно беше, когато Сталин се е разболял, никой да не е посмял да отмени заповедта му и да освободи лекарите. Ако оздравееше, можеше да ги обвини в неподчинение.