Всичко това нямаше почти никакво значение за Лев. Важното бе, че Сталин е мъртъв. Хората загубиха усещането за ред и сигурност. Кой ще наследи Сталин? Кой ще управлява страната? Какви решения ще бъдат взети? Към кои офицери ще бъде проявена благосклонност и кои ще изпаднат в немилост? Това, което беше приемливо при Сталин, можеше да се окаже неприемливо за новото управление. Липсата на лидер щеше да означава временна парализа. Никой не би искал да вземе решение, без да е сигурен, че то ще бъде одобрено. Десетилетия наред всички се ръководеха в действията си не от своите убеждения за редно или нередно, а от това дали ще се хареса на вожда. Хората живееха или умираха в зависимост от отметките в неговите списъци: отметката срещу нечие име означаваше, че човекът ще живее, ако такава липсваше, човекът бе осъден да умре. Такава беше съдебната система — има ли отметка, или няма. Лев затвори очи и си представи мълчаливата паника из коридорите на Лубянка. Моралният им компас бе пренебрегван толкова дълго, че вече бе излязъл от контрол: сега стрелката се въртеше, обърквайки севера с юг, а изтока със запад. Сътрудниците нямаха представа кое е правилно и кое погрешно. Те отдавна бяха забравили как се вземат решения. В такива смутни времена най-безопасно беше бездействието.
При тези обстоятелства бе отложено разискването на случая на Лев Демидов и съпругата му, Раиса Демидова, който без съмнение бе предизвикал разногласия, бе разбунил страстите и се бе оказал проблематичен. На това се дължеше забавянето. Никой не искаше да се занимава с него: всички бяха прекалено заети да си осигурят положение при преразпределянето на властта в Кремъл. Обстоятелствата се усложняваха още повече от Лаврентий Берия, най-близкия помощник на Сталин — и ако някой е отровил Сталин, Лев подозираше него — който вече се бе провъзгласил за вожд, беше отхвърлил идеята за заговор и беше наредил да освободят лекарите. Освобождаваха заподозрените, защото бяха невинни — кой би помислил, че това е възможно? Лев не можеше да си спомни такъв прецедент. При тези обстоятелства беше твърде рисковано да се води следствие без доказателства срещу награден герой от войната, чиято снимка беше публикувана на първата страница на „Правда“. И така, на девети март, вместо съдбоносното чукане на вратата, Лев и Раиса получиха разрешение да присъстват на поклонението на великия вожд.
Формално Лев и Раиса още бяха под домашен арест и, придружени от двама охранители, те се присъединиха към тълпата, устремена към Червения площад. Мнозина плачеха, някои ридаеха — мъже, жени и деца. Лев се запита дали сред всичките стотици хиляди хора наоколо, събрани от всеобщата мъка, ще се намери поне един, който да не е изгубил член на семейството или приятел по вина на човека, когото искрено оплакваха. Атмосферата, изпълнена с непреодолимо чувство на мъка, може би имаше нещо общо с издигането в култ на този мъртвец. Лев бе чувал, че дори при най-жестоките разпити обвиняемите крещели, че ако знаел за зверствата на МГБ, Сталин непременно би се намесил. Каквато и да бе истинската причина за мъката, погребението бе законен отдушник за натрупаното през годините нещастие, възможност да се поплаче, да се прегърне съседът, да се даде израз на състраданието, което преди беше недопустимо, защото в него се съдържаше упрек към държавата.
Главните улици около Колонната зала бяха задръстени от народ, толкова нагъсто, че хората не можеха да дишат и се движеха като свлачище по планински склон. Лев не пускаше ръката на Раиса и макар да ги притискаха от всички страни, той се стараеше да не се отделят един от друг. Охранителите бързо ги загубиха. С наближаването на площада тълпата ставаше все по-гъста. Усещайки натиска и все по-силната истерия, Лев реши, че са дотук. Случайно изблъскани в края на тълпата, той влезе в един вход, а после изтегли и Раиса. Скриха се там, гледайки как се движи човешкият поток. Решението се оказа правилно. Там отпред имаше стъпкани хора.
В хаоса Лев и Раиса можеха да се опитат да избягат. Обсъдиха шепнешком тази възможност. Охраната беше изчезнала. Раиса настояваше да бягат незабавно. Но бягството щеше да даде на МГБ повод да ги разстрелят. А освен това не биваше да се забравя и практическата страна: нямаха нито пари, нито приятели, нито място, където да се скрият. Ако решат да бягат, родителите на Лев със сигурност ще бъдат разстреляни. Досега им вървеше. Лев реши да заложи живота им на смелото решение да останат.