— Това ли си очаквала?
— Помниш ли приятелката ми Зоя, мисля, че си я виждал веднъж?
— Може би, не помня.
— Да, точно така — ти не помниш имена, нали? Питам се защо. Сигурно така успяваш да спиш спокойно, като се стараеш да забравяш случилото се.
Раиса говореше спокойно, но забързано, с чувство, каквото Лев не бе чувал преди. Тя продължи:
— Виждал си Зоя. Може би не си я запомнил, защото тя не представляваше интерес за Партията. Осъдиха я на двайсет и пет години лагер. Арестуваха я на излизане от църквата, обвиниха я в антисталинистки молитви. Молитви, Лев — осъдиха я заради молитви, които дори не бяха чули. Арестуваха я заради мислите в главата ѝ.
— Защо не ми каза? Можеше да помогна.
Раиса поклати глава.
Лев попита:
— Да не мислиш, че аз съм я предал?
— Откъде ще знаеш? Дори не си спомняш коя е.
Лев остана изненадан: двамата не бяха разговаряли така преди, никога не бяха говорили за друго, освен по битови въпроси, водеха учтиви разговори — никога не повишаваха глас, никога не спореха.
— Дори да не си я предал, Лев, с какво би могъл да помогнеш? След като хората, които я арестуваха, бяха като теб — отдадени на делото, предани слуги на държавата? Онази нощ ти не се прибра. И аз си помислих, че сигурно арестуваш нечий добър приятел, нечии родители, нечии деца. Кажи ми, колко хора си арестувал? Имаш ли представа? Назови число — петдесет, двеста, хиляда?
— Отказах да те предам на тях.
— Те не преследваха мен. А теб. Когато си арестувал непознати, можеше да се заблуждаваш, че са виновни. Можеше да вярваш, че служиш на някаква цел. Но това не беше достатъчно за тях. Те искаха да докажеш, че си готов да изпълниш всичко каквото ти заповядат, дори в сърцето си да знаеш, че не е правилно, дори да съзнаваш, че е безсмислено. Искаха да докажеш сляпото си подчинение. Предполагам, че съпругата напълно подхожда за такава проверка.
— Може би си права, но сега сме освободени от това. Осъзнаваш ли какъв късмет имаме, че ни дадоха такава възможност? Искам да започнем нов живот. Като семейство.
— Не е толкова просто, Лев.
Раиса направи пауза, изучаваше мъжа си внимателно, като че ли се виждаха за първи път.
— Онази вечер, когато вечеряхме с родителите ти, чух разговора ви през входната врата. Стоях в коридора. Говорехте дали трябва да се отречеш от мен и да признаеш, че съм шпионка. Не знаех какво да правя. Не исках да умра. Върнах се на улицата и тръгнах накъдето ми видят очите, стараех се да събера мислите си. Питах се: „Дали ще го направи?“, „Дали ще ме предаде?“. Баща ти беше много убедителен.
— Баща ми беше уплашен.
— Три живота срещу един? Трудно се спори с такива аргументи. Но три живота срещу два?
— Не си бременна?
— Щеше ли да се застъпиш за мен, ако не бях?
— И изчака, за да ми кажеш едва сега?
— Страхувах се, че може да промениш решението си.
Ето какви бяха отношенията помежду им в действителност. Лев се почувства объркан. Влакът, с който пътуваха, хората наоколо, куфарите, дрехите, градът отвън — всичко това му се струваше нереално. Изгуби доверие във всичко, дори в нещата, които виждаше, докосваше и усещаше. Всичко, в което бе вярвал, се оказа лъжа.
— Раиса, обичала ли си ме някога?
Настъпи дълго мълчание, въпросът увисна във въздуха като неприятна миризма, двамата се поклащаха ведно с движението на влака. Накрая, вместо да отговори, Раиса коленичи и завърза връзката на обувката си.
Волск
15 март
Варлам Бабинич седеше с кръстосани крака на мръсния бетонен под в ъгъла на претъпканата обща спалня, с гръб към вратата, като скриваше с тялото си наредените пред него предмети. Не искаше другите момчета да се намесват, както обикновено правеха, когато нещо представляваше интерес за тях. Огледа се. Трийсетината момчета в стаята не му обръщаха никакво внимание; повечето от тях лежаха едно до друго на осемте подгизнали от урина легла, които бяха принудени да делят. Две от тях си разчесваха взаимно подутините по гърбовете, нахапани от дървеници. Доволен, че няма да му досаждат, той отново се обърна към наредените пред него предмети, събирани през годините, всичките скъпоценни за него, включително и най-новата му придобивка, откраднатото тази сутрин — четиримесечно бебе.
Варлам смътно съзнаваше, че е извършил нещо нередно, и ако го хванат, ще си изпати повече от всякога. Също така съзнаваше, че бебето явно е нещастно. То плачеше. Той не се тревожеше, че вдига шум, защото никой нямаше да забележи още едно дете, което пищи. Интересуваше се не толкова от бебето, колкото от жълтото одеяло, в което то беше увито. Горд с новата си придобивка, сложи бебето в центъра на сбирката си, сред жълтата консервна кутия, старата жълта риза, боядисаната в жълто тухла, част от скъсан плакат с жълт фон, жълт молив и книга с мека жълта подвързия. През лятото беше добавил към сбирката си диво жълто цвете, откъснато в гората. Цветята не траеха дълго, а нищо не го натъжаваше повече от това да гледа как жълтият цвят избледнява, как цветето увяхва и покафенява. Тогава се питаше: