Къде отива жълтият цвят?
Нямаше представа. Но се надяваше някой ден и той да отиде там, може би когато умре. Жълтият цвят беше много по-важен за него от всичко и всички. Жълтият цвят беше причината да се озове тук, в интерната във Волск, държавно заведение за умствено изостанали деца.
Когато беше малък, гонеше слънцето, сигурен, че ако бяга дълго и стигне далеч, ще го улови, ще го свали от небето и ще го занесе вкъщи. Веднъж тича в продължение почти на пет часа, преди да го хванат и да го върнат, крещящ гневно, че са прекъснали преследването му. Родителите, които го биеха с надеждата да изкоренят странностите му, накрая приеха, че методите им не дават резултат, и го оставиха в ръцете на държавата, която прилагаше почти същите методи. През първите две години в интерната често го завързваха за леглото като куче в някакво селско стопанство. Той обаче беше силно дете с широки рамене и магарешки инат. За няколко месеца успя да счупи рамката на леглото, да се освободи от веригата и да избяга. Озова се в покрайнините на града, гонейки жълт вагон на отминаващ влак. Накрая го върнаха в интерната, изтощен и обезводнен. Този път го заключиха в шкаф. Но всичко това беше отдавна — сега, когато навърши седемнайсет, персоналът му имаше доверие, а и самият той достатъчно поумня и разбра, че не може да стигне толкова далеч, че да догони слънцето, нито да се изкачи толкова високо, че да го свали от небето. Вместо да преследва слънцето, се съсредоточи върху това да намира жълти предмети наблизо край дома, като бебето, което беше откраднал през отворен прозорец. Ако не бързаше толкова, можеше да развие одеялото и да остави бебето. Но изпаднал в паника, страхувайки се, че ще го хванат, беше взел и двете. Сега, загледан в пищящото невръстно дете, забеляза, че одеялото придава лек жълтеникав оттенък на кожата му. И се зарадва, че е откраднал и двете.
Отвън спряха два автомобила и от тях слязоха шестима въоръжени милиционери от Волск, водени от генерал Нестеров, човек на средна възраст с широки рамене и здраво телосложение на колхозник. Заповяда с жест на хората си да обкръжат сградата, а той с лейтенанта се приближиха до входа. Макар че обикновено милиционерите не бяха въоръжени, днес Нестеров бе заповядал да носят оръжие. Щяха да стрелят на месо.
Кабинетът на директора беше отворен: радиото свиреше тихо, на масата бяха пръснати карти за игра, а във въздуха се носеше тежък мирис на алкохол. Не се виждаше никой от възпитателите. Нестеров и лейтенантът продължиха по-нататък и излязоха в коридора. Мирисът на алкохол се смени с вонята на изпражнения и сяра. Сярата се използваше за борба с дървениците. Миризмата на изпражнения нямаше нужда от обяснения. Следи от тях имаше по пода и по стените. Общите спални, край които минаваха, бяха претъпкани с малки деца, по четирийсетина в стая, облечени само в мръсни ризки или мръсни къси панталонки, но никога и в двете. Лежаха по три-четири в леглата върху тънки износени дюшеци. Не помръдваха и гледаха тъпо в тавана. На Нестеров дори му се стори, че някои вече са умрели. Макар че беше трудно да се прецени. Тези, които бяха на крака, се спускаха към тях и ги дърпаха за униформите, опитвайки се да отнемат пистолетите им. На децата явно им липсваше вниманието на възрастните. Милиционерите бързо бяха заобиколени от досадните дечица. Макар че беше подготвен за ужасните условия, Нестеров откри, че реалността се оказа много по-лоша. Имаше намерение да говори за това с директора, но не днес, а някой друг път.
След като претърси първия етаж, Нестеров се качи горе, а лейтенантът се опитваше да попречи на децата да го последват, като ги гледаше строго и сърдито размахваше ръце, което само ги разсмиваше, сякаш това беше забавна игра. Отблъскваше ги леко назад, но те веднага се втурваха след него, защото им харесваше да ги отблъскват. Изгубил търпение, Нестеров изръмжа:
— Остави ги на мира.