Нямаха избор, освен да ги оставят да се мъкнат след тях.
Децата в горните стаи бяха по-големи. Нестеров предположи, че са разпределени в спалните по възраст. Заподозреният беше на седемнайсет години — крайната възраст за пребиваване в това заведение, след което възпитаниците биваха изпращани на най-тежката черна работа, на каквато не се съгласяваше никой нормален човек, и на която средната продължителност на живота беше трийсет години. Стигнаха до края на коридора. Оставаше да претърсят още една спалня.
Варлам седеше с гръб към вратата, увлечен да гали одеялото на бебето, и се чудеше защо то вече не плаче. Побутна го с мръсния си пръст. Изведнъж в стаята прозвуча непознат глас, който го накара да се вцепени.
— Варлам, стани и се обърни много бавно.
Варлам сдържа дъха си и замижа, сякаш това можеше да накара гласа да изчезне. Но гласът прозвуча отново.
— Няма да повтарям. Стани и се обърни.
Нестеров пристъпи напред. Не виждаше какво има зад гърба на Варлам. Не чуваше бебешки плач. Другите момчета седяха с изпънати гърбове и с напрегнат интерес наблюдаваха ставащото. Варлам изведнъж се оживи, наведе се, грабна нещо от пода и се обърна. В ръцете си държеше бебето. То заплака. Нестеров въздъхна облекчено: детето поне беше живо. Но не и вън от опасност. Варлам го притискаше до гърдите си, ръцете му стискаха крехкото вратле.
Нестеров се огледа. Лейтенантът беше останал до вратата, заобиколен от любопитните деца. Целеше се в главата на Варлам, в очакване на заповед да открие огън. Нищо не му препречваше целта. Само дето не беше най-добрият стрелец. При вида на оръжието някои от децата се разпищяха, други започнаха да се смеят и да тупат с ръце и крака по дюшеците. Ситуацията явно излизаше от контрол. Варлам се паникьоса. Нестеров прибра пистолета си в кобура, протегна ръце, опитвайки се да го успокои, и заговори, надвиквайки глъчката.
— Дай ми детето.
— В голяма беда съм.
— Не, не си. Виждам, че бебето е добре. Доволен съм от теб. Свършил си добра работа. Грижил си се за него. Дошъл съм да те поздравя.
— Свършил съм добра работа?
— Да.
— Мога ли да го задържа?
— Трябва да се убедя, че бебето е добре. А после ще поговорим. Мога ли да го погледна?
Варлам знаеше, че възрастните са много сърдити, че ще му отнемат бебето и ще го заключат в стая, където няма жълто. Притисна бебето по-силно, стисна го така, че одеялото запуши устата му. Отстъпи към прозореца и видя паркираните милиционерски коли и въоръжените хора, наобиколили сградата.
— В голяма беда съм.
Нестеров внимателно пристъпи още по-напред. Нямаше намерение да отнеме детето със сила — то би могло да пострада в схватката. Погледна лейтенанта, който кимна, показвайки, че е готов да стреля. Нестеров отрицателно поклати глава. Детето беше много близо до лицето на Варлам. Рискът беше твърде голям. Трябваше да измисли друг начин.
— Варлам, никой няма да те удари или нарани. Дай ми детето и ще поговорим. Никой няма да ти се сърди. Имаш думата ми. Обещавам.
Нестеров направи още крачка напред, с което попречи на лейтенанта да стреля. Погледна сбирката от жълти предмети на пода. Вече беше имал работа с Варлам, когато от въжето за пране беше открадната жълта рокля. От вниманието му не убягна, че бебето е завито в жълто одеяло.
— Ако ми дадеш детето, ще попитам майката дали можеш да задържиш жълтото одеяло. Сигурен съм, че тя ще се съгласи. Искам само бебето.
Като чу, както му се стори, справедливото предложение, Варлам се отпусна. Протегна ръце и подаде детето. Нестеров се втурна напред и го грабна от ръцете му. Увери се, че изглежда добре, преди да го предаде на лейтенанта.
— Занесете го в болницата.
Сякаш нищо не беше станало, Варлам седна с гръб към вратата и подреди наново нещата си така, че да запълни мястото на липсващото бебе. Децата в спалнята отново притихнаха. Нестеров коленичи до него.
Варлам попита:
— Кога ще мога да взема одеялото?
— Първо трябва да дойдеш с мен.
Варлам продължи да подрежда сбирката си. Нестеров погледна жълтата книга. Беше милиционерско ръководство, поверителен документ.
— Откъде имаш това?
— Намерих го.
— Искам да го разгледам. Нали няма да възразиш?
— Чисти ли са ти ръцете?
Нестеров отбеляза, че ръцете на Варлам бяха много мръсни.
— Чисти са.
Нестеров взе ръководството и започна небрежно да го разлиства. В средата, между страниците, имаше нещо. Той обърна книгата и я разтърси. На пода изпадна гъст кичур руса коса. Вдигна го и го опипа. Варлам се изчерви.