— В голяма беда съм.
Осемстотин километра източно от Москва
16 март
На въпроса дали го обича, или не, Раиса бе отказала да отговори. Току-що му призна, че е излъгала за бременността си, затова дори да беше казала — „Да, обичам те, винаги съм те обичала“ — Лев нямаше да ѝ повярва. Тя явно нямаше намерение да го гледа в очите и да бръщолеви поредните лъжи. И бездруго, какъв бе смисълът на този въпрос? Сякаш бе прозрял и разбрал, че бракът им не се е основавал на любов и привързаност. Ако беше отговорила искрено — „Не, никога не съм те обичала“ — той би се почувствал като жертва, сякаш тя с измама го е накарала да се ожени за нея. Тя би била лъжкиня, която си играе с доверчивото му сърце. Ей така изведнъж той се оказа романтик. Може би се дължеше на шока от изгубената работа. Но откога любовта е част от споразумението помежду им? Никога преди не ѝ беше задавал този въпрос. Никога не беше ѝ казвал:
Обичам те.
И тя не го очакваше. Наистина, беше я помолил да се омъжи за него. Тя беше отговорила, че е съгласна. Той искаше да се ожени, искаше да има жена, искаше я нея и беше получил каквото иска. А сега се оказа, че това е недостатъчно. Лишен от власт, загубил възможността да арестува всекиго, когото поиска, изведнъж го обзе сантименталност. И защо прагматичната ѝ лъжа, а не неговото дълбоко недоверие, беше виновна за краха на брачните им илюзии? Защо тя да не може да поиска той да я убеди в любовта си? Все пак той неправилно беше предположил, че тя му изневерява, беше накарал да я следят, което лесно можеше да доведе до арестуването ѝ. Беше нарушил доверието помежду им много преди нея. Нейната постъпка се обясняваше с желанието ѝ да оцелее. А неговата беше достойна за съжаление ревност.
Откакто бяха регистрирани като съпрузи и дори преди това, още откакто започнаха да се срещат, тя съзнаваше, че може да пострада, ако го разгневи. Това се превърна в груба реалност на живота ѝ. Трябваше да се държи така, че той да е щастлив. Когато арестуваха Зоя, дори само видът му, униформата и приказките му за партията и държавата я ядосваха толкова много, че едва можеше да отрони няколко думи, за да поддържа разговора. Въпросът беше прост. Иска ли да живее? Тя беше от хората, които оцеляват на всяка цена, и фактът, че беше единствената оцеляла от семейството, оправдаваше постъпката ѝ. Възмущението от арестуването на Зоя беше недопустимо. С това нищо не би постигнала. И така, тя си лягаше до него в леглото и спеше с него. Приготвяше му вечеря — и мразеше да го гледа как се храни. Переше дрехите му — и мразеше миризмата му.
През последните няколко седмици, докато седяха в бездействие вкъщи, тя много добре разбираше, че той премисля дали е взел правилното решение. Трябваше ли да пощади живота ѝ? Струваше ли си тя риска, който той бе поел? Беше ли достатъчно красива, достатъчно мила, достатъчно добра? Тя щеше да бъде в смъртна опасност, ако всеки неин жест и поглед не му доставяха удоволствие. Е, това време свърши. Омръзна ѝ до болка да зависи от добрата му воля, беше се уморила от собственото си безсилие. И все пак сега той като че ли смяташе, че тя му е длъжница. Беше заявил, че тя не е чужда шпионка, а обикновена учителка. И като отплата искаше уверението ѝ в любов. Това беше обидно. Той вече нямаше правото да изисква каквото и да било. Нямаше власт над нея, както и тя нямаше над него. И двамата се озоваха в една и съща задънена улица: целият им живот се помести в две куфарчета, изпращаха ги в изгнание в някакъв затънтен град. Бяха равни както никога досега. Ако искаше да чуе любовно признание, трябваше да започне пръв.
Лев размишляваше над думите на Раиса. Тя като че ли смяташе, че има право да го съди и презира, докато в същото време се преструва, че ръцете ѝ са чисти. Но беше се омъжила за него, като много добре знаеше как той си изкарва прехраната, използваше всички облаги от положението му, слагаше на трапезата деликатеси, които той носеше вкъщи, купуваше си дрехи от специалните магазини, от които пазаруваха само избрани. Ако беше толкова отвратена от работата му, защо не беше отхвърлила ухажванията му? Всички разбираха, че трябва да се правят компромиси, за да се оцелее. Беше извършвал отвратителни неща — осъдителни от морална гледна точка. За повечето хора чистата съвест беше невъзможен лукс, за което Раиса едва ли можеше да претендира. Беше ли преподавала на учениците си, следвайки искрените си убеждения? Очевидно не, като се имаше предвид възмущението ѝ от апарата на Държавна сигурност — но в училище трябваше да изразява подкрепата си към него, да обяснява как работи държавата, да ръкопляска, да втълпява на учениците съгласие със системата и дори да ги насърчава да доносничат един за друг. Ако не беше постъпвала така, със сигурност щеше да е изобличена от някого от учениците си. Работата ѝ изискваше не само да се придържа към правилата, но и да предотвратява въпросите на учениците. Работата ѝ щеше да бъде същата и на новото място. Що се касаеше до Лев, той и жена му бяха спици в едно и също колело.