В сградата на гарата нямаше никого, освен мъжа в касата за билети. Беше млад, на не повече от двайсет години. Погледна ги внимателно, когато влязоха. Раиса се приближи и каза:
— Добър вечер. Трябва да отидем в управлението на милицията.
— От Москва ли сте?
— Да.
Касиерът излезе в чакалнята. Посочи през стъклената врата към улицата.
— Чакат ви.
На стотина крачки от входа беше спряла милиционерска кола.
Раиса и Лев минаха покрай заснежения профил на Сталин, издълбан в камъка като отпечатък на вкаменелост, и тръгнаха към колата „ГАЗ-20“, без съмнение един от автомобилите, произвеждани в завода. Двама мъже седяха на предната седалка. Вратата се отвори и единият от мъжете слезе, беше широкоплещест, на средна възраст.
— Лев Демидов?
— Да.
— Аз съм генерал Нестеров, началникът на милицията във Волск.
Лев се учуди, че си е направил труда да ги посрещне. Василий със сигурност беше инструктирал местната милиция да направят преживяването им възможно най-неприятно. Но едва ли имаше значение какво е казал Василий — пристигането на бивш сътрудник на МГБ от Москва непременно би обезпокоило милицията. Не биха повярвали, че са го преместили тук като обикновен участъков. Почти със сигурност подозираха скрити мотиви и предполагаха, че каквато и да е причината, той ще докладва за всичко в Москва. Колкото повече се опитва Василий да ги убеждава в обратното, толкова по-подозрителни щяха да са те. Иначе защо един агент ще пропътува стотици километри, за да се присъедини към едно незначително отделение на милицията? В това нямаше смисъл — в безкласовото общество милицията е близо до дъното.
Всяко дете в училищна възраст знаеше, че убийствата, кражбите и изнасилванията са белези на капиталистическото общество, и ролята на милицията се оценяваше според това. Хората нямаха нужда да крадат и убиват, защото всички бяха равни. Комунистическата държава нямаше нужда от полиция. Затова милицията не беше нищо повече от вспомагателно подразделение на Министерството на вътрешните работи, ниско платено и неуважавано. На служба приемаха оставачи, изключени за слаб успех от средните училища, селскостопански работници, изхвърлени от колхозите, уволнени за простъпки от армията, и онези, чиято съвест можеше да бъде купена с половин бутилка водка. Официално се смяташе, че престъпността в страната клони към нулата. Вестниците често посочваха огромни суми, които Съединените американски щати бяха принудени да харчат за предотвратяване на престъпността, за лъскави полицейски коли и полицаи в изгладени, чисти униформи, застанали на всеки ъгъл, без които обществото би престанало да съществува. На Запад много достойни мъже и жени трябваше да се борят с престъпността, докато можеха да използват времето си с по-голяма полза, като например участват в строителството. Човешката сила не се прахосваше тук: имаше нужда само от зле организирана група от силни, но иначе безполезни мъже, които не ставаха за нищо друго, освен да слагат край на пиянски свади. Така стояха нещата на теория. Лев нямаше представа как изглежда реалната статистика на престъпленията. Нямаше и желание да разбере, защото тези, които се занимаваха с това, бяха редовно ликвидирани. Производствените показатели изпълваха първите страници на „Правда“, както и тези в средата и в края. Единствено добрите новини заслужаваха да бъдат публикувани — данни за високата раждаемост, за строителството на високопланински железопътни линии, на нови канали.
С оглед на всичко това идването на Лев тук беше извънредно събитие. Длъжността в МГБ означаваше повече предимства, уважение, власт и материални облаги в сравнение с всяка друга работа. Никой офицер не би се отказал доброволно от нея. А ако се е провинил, защо просто не са го арестували? Дори изхвърлен от МГБ, той все още носеше неговия отпечатък — което потенциално беше предимство.
Нестеров грабна куфарите и ги занесе до колата без усилие, като че ли бяха празни. Сложи ги в багажника и отвори вратата за тях. От задната седалка Лев гледаше как началникът му сяда отпред до шофьора. Беше прекалено едър дори за този впечатляващ автомобил. Коленете му почти опираха брадичката му. На кормилото седеше млад офицер. Нестеров не си направи труда да го представи. Както в МГБ, всяка кола си имаше шофьор, който отговаряше за нея. На офицерите не даваха лични коли и те не шофираха. Шофьорът запали двигателя и излезе на безлюдното шосе. Не се виждаше друг автомобил.