Нестеров изчака малко, за да не изглежда, че разпитва новото си попълнение, преди да погледне Лев в огледалото и да попита:
— Съобщиха ни за пристигането ви преди три дни. Твърде необичайно преместване.
— Трябва да сме там, където сме най-нужни.
— Тук отдавна не е преместван никой. А пък и аз не съм молил да ми изпращат допълнително хора.
— Продукцията на завода е от първостепенна важност. Никога не може да са много хората, които се грижат за сигурността на този град.
Раиса се обърна към съпруга си, досещайки се, че тези загадъчни отговори са преднамерени. Дори понижен, дори изхвърлен от МГБ, той все още се подчиняваше на страха, който внушаваше Държавна сигурност. В несигурното положение, в което се намираха, това изглеждаше разумно.
Нестеров продължи:
— Оперативен работник ли ще бъдете? Получените разпореждания доста ни учудиха. Според тях трябва да бъдете участъков, което е значително понижение за човек с вашето положение.
— Наредено ми да се представя на вас. А моето положение е във вашите ръце.
Настъпи мълчание. Раиса предположи, че на генерала не му харесва решението да бъде оставено на него. Чувстваше се неудобно и недоволно добави:
— Засега ще се настаните в служебно помещение за командировани. Щом намерим подходяща квартира, веднага ще се преместите. Но трябва да ви предупредя, че списъкът на чакащите е доста дълъг. И не мога да направя нищо по въпроса. Милиционерите не се ползват с предимство.
Колата спря пред сграда, която приличаше на ресторант. Нестеров отвори багажника, извади куфарите и ги остави на тротоара. Лев и Раиса стояха и очакваха указания. Нестеров се обърна към тях:
— След като внесете куфарите си в стаята, се върнете при колата. Няма нужда съпругата ви да идва.
Раиса потисна раздразнението си, че говореха за нея, сякаш не беше там. Погледна как Лев, подражавайки на Нестеров, грабна и двата куфара. Учуди се на тази ненужна проява на сила, но се въздържа да го постави в неудобно положение пред хората. Щом иска, нека носи и нейния куфар. Тръгна пред него, отвори вратата и влязоха в ресторанта.
Вътре беше тъмно, щорите бяха спуснати, във въздуха се усещаше миризма на застоял цигарен дим. Мръсните чаши от предната вечер бяха натрупани по масите. Лев остави куфарите на земята и потропа по една от масите. На вратата се появи някакъв човек.
— Затворено е.
— Казвам се Лев Демидов. Това е съпругата ми Раиса. Току-що пристигнахме от Москва.
— Даниил Базаров.
— Генерал Нестеров каза, че можете да ни настаните.
— Стаята горе ли имате предвид?
— Не знам, предполагам.
Базаров се почеса по корема.
— Да вървим, ще ви заведа.
Стаята беше малка. Две единични легла бяха приближени едно до друго. В средата имаше дупка и двата дюшека бяха хлътнали. Тапетите бяха издути на места, мръсни и омазнени. Лев предположи, че това са следи от мазнините, тъй като спалнята беше разположена над кухнята, която се виждаше през процепите в дъските, през които в стаята нахлуваха миризмите на всичко, което се готвеше долу — варени дреболии, хрущяли и сланина.
Молбата на Нестеров смути Базаров. Леглата и стаята се използваха от персонала му, което ще рече от жените, които се качваха горе с клиенти. Но нямаше как да откаже на генерала. Сградата не беше негова. И се нуждаеше от благоразположението на милицията, за да върти бизнеса си. Знаеше се, че печели от него, и нямаха нищо против, защото получаваха своя дял. Всичко това се вършеше негласно и неофициално. Честно казано, новите квартиранти го изнервяха, тъй като беше чул, че са от МГБ. Това го спираше да бъде груб, какъвто беше обикновено. Посочи по коридора към открехнатата врата.
— Там е банята. Имаме вътрешна.
Раиса се опита да отвори прозореца. Беше закован. Загледа се навън. Порутени къщи, мръсен сняг: това беше техният дом.
Лев се почувства уморен. Успяваше да се справи с унижението, докато то нямаше конкретен вид, но когато стана реалност, въплътена в тази стая, изпита желание да затвори очи и да заспи, да се изолира от света. Но отвън го чакаха и той само остави куфарите на леглото. Не можа да погледне Раиса не от гняв, а от срам. Излезе, без да каже дума.
Закараха го до градската телефонна централа и го съпроводиха вътре. Имаше опашка от неколкостотин души, които чакаха в определеното време да поговорят няколко минути. Повечето от тях бяха принудени да изоставят семействата си, за да работят тук, и Лев знаеше колко ценни са тези няколко минути. Нестеров не трябваше да се реди на опашка, той тръгна направо към една от кабините.