По стените на кабинета на Нестеров бяха окачени различни дипломи в рамки. Лев ги прегледа и разбра, че началникът му е спечелил състезание по борба за любители в турнир по стрелба с пушка и е получавал награди „Офицер на месеца“ при различни случаи тук, както и в Ростов, където е служил. Дипломите имаха за цел да впечатляват, което бе разбираемо, предвид това, че заеманият пост не се ползваше с голямо уважение.
Нестеров изучаваше новия си служител и не можеше да разгадае неговата същност. Защо този човек, бивш офицер от МГБ с висок ранг, герой от войната, изглеждаше толкова неугледно — с мръсни нокти, с рана на лицето, несресан, лъхащ на алкохол и очевидно безразличен към понижението си. Може би беше точно такъв, какъвто го описваха: изключително некомпетентен и неспособен да поема отговорност. Външността му съответстваше на описанието. Обаче Нестеров се съмняваше: може би тази неугледна външност беше само уловка. Той усети, че има някаква клопка още от момента, когато научи за преместването му. Този човек можеше да причини огромни неприятности на него и на хората му. Беше достатъчно да изпрати само един доклад против него. Нестеров реши, че ще е най-добре да го наблюдава, да го провери в работата и да го държи близо до себе си. Накрая Лев щеше да се разкрие.
Нестеров подаде на Лев една папка. Лев я погледна, опитвайки се да се досети какво се очаква от него. Защо му я даваха? Каквото и да е, беше му безразлично. Въздъхна и се насили да прегледа папката. Вътре имаше черно-бели снимки на момиче. Лежеше по гръб в черния сняг. Черен сняг… прогизнал от кръв. Изглеждаше, че момичето вика. При разглеждане по-отблизо се виждаше, че има нещо в устата му. Нестеров обясни:
— Устата ѝ е била пълна с пръст, за да не може да вика за помощ.
Пръстите на Лев, стиснали снимката, трепнаха и всичките му мисли за Раиса, родителите му и за самия него се изпариха, когато очите му се спряха върху устата на момичето. Тя беше широко отворена, пълна с пръст. Погледна следващата снимка. Момичето бе голо: кожата, където не беше наранена, беше бяла като сняг. Коремът ѝ беше свирепо разкъсан, отворен. Прегледа следващата снимка, следващата и по-следващата, но не виждаше момичето, а момчето на Фьодор, което не беше голо и коремът му не беше разпран, но устата му беше пълна с пръст — момчето, което не беше убито. Лев остави снимките на масата. Не каза нищо, загледан в дипломите на стената.
Същия ден
Двата инцидента нямаха нищо общо един с друг, смъртта на сина на Фьодор и убийството на момичето. Това беше невъзможно. Бяха на стотици километри един от друг. Това бе само ирония на съдбата и нищо повече. Обаче Лев беше допуснал грешка, като отхвърли обвиненията на Фьодор. Момичето беше убито по начина, описан от Фьодор. Значи това е напълно възможно. Сега нямаше как да разбере какво всъщност се е случило със сина на Фьодор, Аркадий, защото не си беше направил труда да огледа тялото. Може да е било нещастен случай. Или просто случаят бе потулен. Ако това беше вярно, Лев се е оказал инструмент в режисиран замисъл. Беше изиграл своята роля, без да мисли — беше се присмял, заблудил и накрая заплашил скърбящото семейство.
Генерал Нестеров откровено сподели подробности около убийството, наричайки го с истинското му име — убийство — и не проявяваше желание да го опише като нещо друго освен брутално и ужасяващо престъпление. Искреността му не се хареса на Лев. Как бе възможно такова спокойствие? Годишната статистика за управлението му трябваше да потвърди заплануваното: намаляване на престъпността, увеличаване на социалната хармония. Макар населението на града да беше съществено нараснало от придошлите осемдесет хиляди изтръгнати от родните си места работници, престъпността трябваше да намалява, тъй като теорията твърдеше, че ако има повече работа, има повече справедливост и по-малко експлоатация.