Името на жертвата беше Лариса Петрова. Открили я преди четири дни в гората, близо до гарата. Подробностите по намирането на тялото бяха неясни, но когато Лев настоя да научи повече, Нестеров като че ли побърза да приключи разговора. Лев успя да разбере само, че трупът е бил открит от двойка, прекалила с пиенето и скрила се в гората да прави секс. Натъкнали се на момичето, което лежало в снега от няколко месеца, но студът бил запазил напълно тялото. Била ученичка на четиринайсет години. Била известна на милицията с това, че водела безразборен полов живот не само с момчета на нейната възраст, но и с възрастни мъже. Можело да бъде купена с малка бутилка водка. В деня на своето изчезване Лариса се скарала с майка си. На отсъствието ѝ не обърнали внимание, защото тя често заплашвала да избяга от къщи, и всички решили, че е изпълнила заплахата си. Никой не я търсил. Според Нестеров родителите ѝ били уважавани хора. Баща ѝ бил счетоводител в автозавода. Срамували се от дъщеря си и не искали да помагат на разследването, което трябвало да бъде запазено в тайна, да не се потулва, но и да не се разгласява. Родителите се съгласили да няма погребение и били готови да се престорят, че дъщеря им просто е изчезнала. Нямало защо обществото да научава. Освен милицията малцина знаели за убийството. Тези хора, включително двойката, открила трупа, били предупредени за последиците, ако се разприказват. Въпросът щял да приключи бързо, защото вече имало арестуван.
Лев знаеше, че милицията има право да започне разследване, само ако е започнало наказателно дело, и при това, ако е сигурно, че ще бъде успешно приключено. Липсата на обвиняем се смята за недопустима, а последиците са най-сериозни. Завеждането на дело в съда означаваше само едно: че заподозреният е виновен. Ако случаят беше труден, сложен или неясен, той просто нямаше да бъде разгледан. Спокойствието на Нестеров и подчинените му говореше единствено за убеждението им, че са заловили виновника. Бяха си свършили работата. Мозъчната атака по време на следствието, представянето на доказателства, разпитите и повдигането на обвинение бяха задължение на държавните следователи и прокуратурата. Лев не беше повикан да помогне: просто му разясниха нещата и очакваха да се възхити от експедитивността на милицията.
Килията беше малка и липсваха обичайните за Лубянка съоръжения. Стените бяха бетонни, подовете също. Заподозреният седеше, ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба. Беше млад, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен, с мускулесто като на възрастен мъж тяло, но с детско лице. Очите му блуждаеха безцелно. Не изглеждаше уплашен. Беше спокоен, очевидно не разбираше къде се намира и какво става с него. По него не личаха признаци за физическа разправа. Без съмнение имаше начини, които не оставят следи, но интуицията на Лев му подсказваше, че момчето не е бито. Нестеров посочи заподозрения.
— Това е Варлам Бабинич.
Като чу името си, младият мъж погледна Нестеров, както кучето гледа господаря си.
Нестеров продължи:
— Намерихме у него кичур от косата на Лариса. Знае се, че дебнел Лариса — стоял е пред дома ѝ, пресрещал я на улицата. Майката на Лариса си спомня, че го е виждала много пъти. По думите ѝ дъщеря ѝ се оплаквала от него. Постоянно се опитвал да докосне косата ѝ.
Нестеров се обърна към заподозрения и му заговори бавно:
— Варлам, кажи ни какво стана, как си се сдобил с кичур от косата ѝ.
— Нарязах я. Вината беше моя.
— Кажи на този офицер защо я уби.
— Харесвах косата ѝ. Исках да я имам. Имам жълта книга, жълта риза, жълта консервна кутия и малко жълта коса. Ето защо я нарязах. Съжалявам. Не трябваше да правя това. Кога ще получа одеялото?
— Ще говорим за това по-късно.
Лев го прекъсна.
— Какво одеяло?
— Преди два дни отвлече едно бебе. То беше увито в жълто одеяло. Той е обсебен от жълтия цвят. За щастие бебето не пострада. Той няма чувство за добро и зло. Прави каквото иска, без да мисли за последиците.
Нестеров се приближи до заподозрения.
— Защо си помисли, че си в беда, когато намерих косата на Лариса в книгата ти? Кажи на този човек онова, което каза на мен.
— Тя не ме харесваше, все ме пъдеше, но аз исках косата ѝ. Толкова много я исках. А когато отрязах от косата ѝ, не каза нищо.