— Арестувах Варлам не защото е казал нещо нередно или е забравил да отиде на манифестация на Червения площад. Арестувах го, защото е убил момичето, защото е опасен и защото в този град стана по-безопасно, когато той е зад решетките.
— Той не е убил.
Нестеров замислено се почеса по бузата.
— За каквото и да са ви изпратили тук, помнете, че вече не сте в Москва. Тук има ред. Моите хора са неприкосновени. Никой от тях не е бил арестуван, нито някога ще бъде. Ако извършите нещо, с което да застрашите хората ми, ако докладвате нещо, което подкопава авторитета ми, ако не се подчините на заповед, ако пречите на следствието, ако обвините офицерите ми в некомпетентност, ако направите някакви разобличения, засягащи моите хора: ако направите нещо от изброеното, ще ви убия.
20 март
Раиса опипа рамката на прозореца. Гвоздеите, с които беше закована, бяха извадени. Обърна се, отиде до вратата и надникна в коридора. Отдолу се чуваше шумът на ресторанта, но Базаров не се виждаше никъде. Беше късна вечер, най-оживеното време. Раиса затвори вратата и я заключи, върна се при прозореца и го отвори. От него се виждаше скосен покрив, по-долу беше кухнята. Снегът беше утъпкан там, където беше скочил Лев. Тя беше много ядосана. Бяха оцелели по чудо, а сега той отново рискуваше живота им.
Днес беше втори ден на Раиса в средно училище №151. Директорът на училището, Виталий Каплер, мъж на около петдесет, беше повече от щастлив, че Раиса попълни педагогическия колектив, защото щеше да поеме част от неговите уроци и той щеше да има възможност, както твърдеше, да навакса с документацията. Раиса не беше сигурна дали идването ѝ наистина ще го освободи да върши друга работа, или просто ще работи по-малко. От първите впечатления доби представата, че той предпочита книжната работа пред преподаването. Но тя с удоволствие започваше работа веднага. Съдейки по няколкото урока, които беше провела, учениците тук не бяха толкова пристрастени към политиката както в Москва. Те не започваха да ръкопляскат при споменаването на партийни дейци, не се надпреварваха на всяка цена да докажат предаността си към партията и, общо взето, приличаха много повече на нормални деца. Имаха различен произход и възпитание, бяха от семейства, дошли от всички краища на страната. Същото важеше и за учителите. Почти всички бяха прехвърлени във Волск от различни региони на Съветския съюз. Преживели всички несгоди като нея, те я посрещнаха дружелюбно, но разбира се, и подозрително. Коя беше тя? Защо беше тук? Беше ли наистина такава, каквато? Но тя не обръщаше внимание на това, такива въпроси си задаваха всички за всекиго. За първи път след пристигането си в този град Раиса разбра, че може да започне тук нов живот.
Остана в училището до късно, четеше, подготвяше уроците си. Учителската стая в училище №151 беше значително по-удобно място от шумния коптор над вонящия ресторант. Лошите условия бяха замислени като наказание и макар това да нервираше Лев, не беше ефективно оръжие срещу нея. Освен всичко друго, тя беше изключително адаптивна. Не се привързваше към сгради, градове или вещи. Това чувство ѝ беше отнето, бе лишена от него в деня, когато домът от детството ѝ беше разрушен. В самото начало на войната, седемнайсетгодишна, веднъж отиде в гората, събираше гъби в единия джоб, боровинки в другия, когато започнаха да се взривяват снаряди. Не падаха близо до нея, а в далечината. Покатерила се на най-високото дърво, усещаше вибрациите на ствола, седеше на високия клон като птица и гледаше как на няколко километра оттам родният ѝ град се превръща в тухлен прах и дим, буквално вдигнат в небето. Хоризонтът изчезна зад предизвиканата от човека тежка мъгла, издигнала се от земята. Разрушението беше толкова голямо, всичко стана толкова бързо, че не ѝ остана дори най-слаба надежда семейството ѝ да е оцеляло. След края на обстрела слезе от дървото и тръгна обратно през гората, беше в шок, а от джоба ѝ течеше сокът на смачканите боровинки. Очите ѝ сълзяха, но не от мъка, защото не плака нито тогава, нито някога после, а от праха. Изкашляйки горчиви храчки, всичко, което беше останало от дома и семейството ѝ, тя осъзна, че снарядите идваха не от немските позиции, а свистяха над главата ѝ, летяха от руската фронтова линия. По-късно като бежанка тя научи, че Червената армия е имала заповеди да разруши всички градове и села, които биха могли да попаднат в немски ръце. Пълното унищожение на дома от детството ѝ беше: