След като почти трийсет минути вървяха един до друг, Раиса посочи нещо отпред. Следите им се пресичаха от две други, на възрастен и дете, които също са вървели един до друг. Не личеше детето да е било дърпано или влачено. Следите на възрастния бяха огромни и дълбоки. Бил е висок и тежък мъж. Детските стъпки бяха едва забележими. Детето е било съвсем малко.
Раиса се обърна към Лев.
— Следите могат да продължат чак до някое село.
— Възможно е.
Тя разбра. Лев щеше да ги проследи докрай.
Вървяха доста дълго, следвайки стъпките, но по нищо не личеше, че това са следите, които търсят. Лев започна да се съмнява дали Раиса не беше права. Може би обяснението ще бъде съвсем невинно. И изведнъж се спря като вкаменен. Снегът пред тях беше изгладен, като че ли някой е лежал там. Лев се втурна напред. Следите се преплитаха като при борба. Възрастният явно се е отдалечил от мястото на борбата, а стъпките на детето се връщаха обратно, като разстоянията между тях станаха неравни — детето е тичало. По единствения отпечатък от детска ръка можеше да се предположи, че детето е падало. Но е станало и продължило да бяга, преди отново да падне. Отново се е борило, макар да не беше ясно с какво или с кого: други стъпки нямаше. Каквото и да е станало тук, детето бе успяло да се изправи и отново да затича. Отчаянието му личеше по стъпките в снега. Но следи на възрастния не се виждаха. Появиха се отново след няколко метра. Дълбоките отпечатъци от ботуши идваха откъм дърветата. Но имаше нещо странно — възрастният е тичал на зигзаг, приближавайки се несигурно към детето. Беше безсмислено. Отдалечил се от него, е променил решението си и е затичал отново напосоки към детето. Ако се съдеше по ъгъла на стъпките, го е настигнал някъде след следващото дърво.
Раиса се спря и се вгледа там, където следите се пресичаха. Лев я докосна по рамото.
— Остани тук.
Той заобиколи дървото. Първо видя окървавения сняг, после голите крака и обезобразеното тяло. Беше момче, не повече от тринайсет-четиринайсетгодишно. Дребно, с крехко телосложение. Както и момичето, лежеше по гръб с вперени в небето очи. В устата му имаше нещо. С крайчеца на окото си Лев долови движение. Обърна се и видя Раиса, впила поглед в трупа на момчето.
— Добре ли си?
Тя бавно притисна с ръка устата си и кимна леко.
Лев коленичи до тялото на момчето. Около глезена му имаше завързано въже. Беше отрязано и само крайчецът се влачеше в снега. Кожата беше зачервена там, където въжето се е трило и впивало в нея. Лев се стегна и погледна лицето на момчето. Устата му беше пълна с пръст, което създаваше впечатление, че то вика. За разлика от случая с Лариса, тялото не беше покрито със сняг. Беше убито по-късно, може би през последните седмици. Лев се наведе над трупа и взе от устата му щипка черна пръст. Разтри я с пръсти. Беше груба и суха и не приличаше на земя. Буците бяха едри и различни по големина и се разсипваха при допир. Не беше пръст. Беше дървесна кора.
22 март
Бяха изминали трийсет и шест часа, след като двамата с Раиса откриха трупа на момчето, но Лев все още не беше докладвал за това. Раиса бе права. Вместо да преразгледат делото, можеше да обвинят Варлам Бабинич и за второто убийство. Момчето нямаше инстинкт за самосъхранение, беше податливо на внушения — ако нашепнеха нещо на ухото му, то сигурно щеше да се съгласи. Това предполагаше удобно и бързо разкриване на две жестоки убийства. Защо да се търси втори заподозрян, след като вече има един зад решетките? Едва ли Бабинич има алиби, като се има предвид, че персоналът от интерната няма да помни къде е бил и какво е правил или пък да се застъпи за него. В обвинението ще бъде споменато вече не едно, а две убийства.
Лев не можеше просто да обяви, че е открил труп на още едно дете. Първо трябваше да установи, че Варлам Бабинич не знае нищо за него. Това бе единственият начин да го спаси: като попречи на следствените действия на милицията срещу главния и единствен заподозрян. Но Нестеров го беше предупредил да не прави това. То щеше да означава, че е заведено дело, без да имат заподозрян, дело срещу неизвестен извършител. Признанията на Бабинич утежняваха още повече случая. Със сигурност щяха да се включат и местните агенти от МГБ, щом научат, че милицията не е взела под внимание признанията, които бяха непоколебимата основа на съдебната система и неприкосновеността им трябваше да бъде защитена на всяка цена. Ако някой друг разбере за второто убийство, преди Лев да успее да докаже, че Бабинич няма нищо общо с него, властите можеха да решат, че е много по-лесно, просто и безопасно да подправят признанията и да внушат на заподозрения недостигащите подробности — как преди няколко седмици е наръгал в гората отвъд железопътната линия тринайсетгодишно момче. Подобно решение би било удобно и ефикасно и не би смутило никого, дори самия Бабинич, който вероятно не би разбрал какво става. Имаше само един начин информацията да не изтече и това беше Лев да мълчи. След като се върна на гарата, той не вдигна тревога, нито се обади на началниците си. Не докладва за убийството, не огради мястото на престъплението. С една дума, не направи нищо. Озадачи Раиса, като я помоли да не казва на никого, и ѝ обясни, че няма да получи достъп до Бабинич чак до следващата сутрин, което означаваше тялото да остане в гората още една нощ. Лев не можеше да действа другояче, ако искаше да осигури на момчето справедливо правосъдие.