Нестеров стоеше в края на гората, до будката на стрелочника, превърната във временен щаб. Лев се приближи бавно с престорено безразличен вид. Нестеров попита:
— Какво открихте?
— Нищо.
След премислена пауза Лев се поинтересува:
— А тук?
— Също нищо.
Спокойното безразличие на Лев го напусна. Съзнавайки, че генералът наблюдава реакцията му, той се обърна и се опита да се досети какво се е объркало. Дали просто не са забелязали трупа? Или той вече не е там? Следите в снега се виждаха ясно. Може би периметърът на претърсването да не е стигнал до мястото, където лежеше трупът, но би трябвало хората да вървят по следите. Дали не са ги проследили до края? Ако не са били убедени, че трябва щателно да огледат територията, може би са се отказали, щом следите са продължили извън определения район. Една след друга групите се връщаха: операцията приключваше, а тялото на момчето все още беше в гората.
Лев започна да разпитва връщащите се мъже. Двама сътрудници на милицията, и двамата младежи на по осемнайсет години, бяха от групата, претърсваща гората най-близо до мястото, където лежеше трупът. Признаха, че имало следи, но не им обърнали внимание, тъй като следите били от четирима, а не от двама души, и те предположили, че са на семейство, излязло на разходка. Лев не бе взел под внимание, че той и Раиса също бяха оставили следи, паралелни на тези на жертвата и убиеца. Потисна раздразнението си и забравил, че вече няма власт, нареди на двамата мъже да се върнат в гората и да проследят следите докрай. Но те отказаха. Следите можеше да продължават с километри. Пък и кой беше Лев, че да заповядва?
Лев нямаше друга възможност, освен да се обърне към Нестеров и с помощта на карта да докаже, че наблизо няма села и следите изглеждат подозрителни. Но Нестеров се съгласи с двамата млади офицери. Следите бяха от четирима души и затова не заслужаваха внимание. Едва сдържайки гнева и разочарованието си, Лев заяви:
— Тогава ще отида сам.
Нестеров го изгледа внимателно.
— Ще отидем двамата.
Придружен от Нестеров, Лев следваше собствените си стъпки все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Със закъснение осъзна, че е в опасност, невъоръжен и сам с човека, който заплашваше да го убие. А мястото беше подходящо за убийство. Нестеров в това време спокойно пушеше цигарата си.
— Кажете ми, Лев, какво ще намерим в края на тези следи?
— Нямам представа.
— Но това са вашите следи.
Нестеров посочи отпечатъците пред тях и тези, които току-що оставяше Лев. Те бяха съвсем еднакви.
— Ще намерим тялото на мъртво дете.
— Което вече сте открили?
— Преди два дни.
— Но не сте докладвали?
— Исках да установя, че Варлам Бабинич няма нищо общо с това убийство.
— Страхувахте се, че ще обвиним него?
— И все още се страхувам.
Дали Нестеров ще посегне към пистолета? Лев чакаше. Нестеров изпуши цигарата, без да спира. Не размениха повече нито дума, преди да стигнат до трупа. Момчето лежеше в същото положение, по гръб, голо, със земя в устата, с обезобразени корем и гърди. Лев поизостана, докато Нестеров правеше огледа. Той не бързаше. Лев виждаше, че началникът му е разярен от престъплението. Това беше някакво утешение.
Най-после Нестеров се приближи към Лев:
— Искам да се върнете и да се обадите в прокуратурата. А аз ще остана тук при момчето.
Не забравяйки за опасенията на Лев, генералът добави:
— Варлам Бабинич явно няма нищо общо с това убийство.
— Съгласен съм.
— Това са два различни случая.
Лев го погледна неразбиращо, объркан от думите му.
— Но децата са били убити от един и същи човек.
— Момиче е било изнасилено и убито. Момче е било изнасилено и убито. Това са различни престъпления. Различни извращения.
— Ние не знаем дали момчето е било изнасилено.
— Погледнете го!
— Не вярвам, както не вярваше и лекарят, с когото говорих, че момичето е било изнасилено.