— Тя беше гола.
— Но и двамата имат дървесна кора, стрита дървесна кора, в устите си.
— Устата на Лариса е била пълна с пръст.
— Не е така.
— Варлам Бабинич призна, че е натъпкал пръст в устата ѝ.
— Ето защо не може той да е убиецът — земята е замръзнала. Ако е било пръст, откъде я е взел? Устата ѝ беше пълна с дървесна кора, както и устата на момчето. Кората е била приготвена предварително, но аз не зная защо.
— Бабинич всичко си призна.
— Той ще си признае каквото искате, стига да го попитате няколко пъти.
— Защо сте толкова сигурен, че убиецът е един и същ? Едното дете е убито до гарата: невнимателно, безразсъдно, на място, където са могли да го видят, а пътниците да чуят виковете. Това е идиотско престъпление и идиотът си призна. А момчето е заведено дълбоко в гората, на час път от гарата. Убиецът се е погрижил никой да не му пречи. Извършено е от друг човек.
— Кой знае как е било, може би е искал да заведе и момичето навътре в гората, но то е променило решението си и се е наложило да го убие там. Защо и двете жертви имат въжени примки около глезените?
— Това са различни престъпления.
— Оставам с впечатлението, че вие толкова бързате да предадете делото в съда, че сте готов да повярвате на всичко.
— Не, вие ми кажете що за човек е този, който изнасилва момиче и го убива, а после изнасилва и убива момче? Кой е този човек? Работя в милицията от двайсет години и никога не съм срещал подобно нещо. Дори не съм чувал за нещо подобно. Можете ли да ми дадете пример?
— Момичето не е било изнасилено.
— Прав сте. Убито е по друга причина — заради русата коса. Убито е от психопат. И момчето не е убито безпричинно. Но е убито от човек, който страда от друго заболяване.
23 март
Александър затвори гишето за билети, спусна щората и се облегна на стола. Помещението беше малко, не повече от два квадратни метра, но на него му харесваше, че е само негово. Не го делеше с никого, нито някой надзираваше работата му. Имаше известна свобода, нямаше норма или отчитане на производствени показатели. В положението му имаше само един недостатък. Всички, които го познаваха, предполагаха, че е разочарован от обрата, който беше му поднесъл животът.
Преди пет години Александър беше най-бързият спринтьор в училище №151. Никой не се съмняваше в успеха му на национално равнище, може би дори на международно, ако Съветският съюз участваше в Олимпийските игри. Но вместо това той се озова зад прозорчето на гишето за билети, гледайки как другите тръгват на път, докато той самият нямаше къде да отиде. Години наред бе подложен на строг режим на тренировки и печелеше регионалните състезания едно след друго. И за какво? За да следи сега разписанията на влаковете, да продава билети: работа, която би могъл да върши всеки. Александър помнеше как мечтата му се бе разбила на пух и прах. Двамата с баща му заминаха за Москва за подбора в Централния спортен клуб на армията. ЦСКА беше част от въоръжените сили и беше известен с това, че избира най-добрите атлети от цялата страна и ги прави изключителни спортисти. Наистина отхвърляха деветдесет процента от кандидатите. Александър вложи всичките си сили, но на финала му прилоша. Подобри собственото си време, но не можа да се класира. На връщане баща му се опита да намери в отказа нещо положително. Каза, че несполуката ще го накара да тренира по-усилено, че следващата година непременно ще успее и ще стане по-силен, защото ще се бори за мечтата си. Но Александър беше дал всичко от себе си и то се оказа недостатъчно. Нямаше да има следваща година. Макар баща му да продължи да настоява, Александър се предаде, а скоро се предаде и баща му. Напусна училище, започна работа и затъна в ежедневието.
Както обикновено, приключи работа в осем вечерта. Излезе от гишето и заключи вратата. Живееше с родителите си на втория етаж на гарата, приспособен за жилище. Формално баща му се водеше началник на гарата. Но не беше добре със здравето. В болницата не можеха да му поставят диагноза, освен че беше с наднормено тегло и пиеше прекалено много. Докато майка му имаше завидно здраве и като се изключат тревогите около болестта на съпруга ѝ, беше с весел нрав. И имаше за това сериозна причина — те бяха щастливо семейство. Заплатата в железниците беше скромна, те нямаха особени привилегии или власт. Но вместо да делят някоя квартира с друго семейство, имаха предимството да живеят в самостоятелно жилище с всички удобства и топла вода. В замяна работният им ден продължаваше двайсет и четири часа. В квартирата от гарата беше прокаран звънец. Трябваше да бъдат на разположение, ако имаше нощен влак или рано сутрин. Но тези неудобства бяха дребни в сравнение с предимствата, още повече че те семейно споделяха задълженията си. Жилището беше достатъчно голямо за две семейства. Сестрата на Александър бе омъжена за чистач, с когото работеха в автозавода, и се преместиха в нов апартамент в добър район. Очакваха първото си дете. Това означаваше, че Александър, който беше на двайсет и две години, нямаше за какво да се тревожи. Един ден щеше да поеме поста на баща си и жилището щеше да бъде негово.