В стаята си той съблече униформата, преоблече се и седна да се храни с родителите си: за вечеря имаха грахова супа, риба и каша. За баща му бе приготвено парче телешки дроб. Макар че беше скъп и се намираше извънредно трудно, дробът му беше препоръчан от лекарите. Баща му спазваше строга диета, която изключваше алкохола, а от това според него му ставаше по-зле. Не разговаряха по време на вечерята. Баща му, изглежда, не беше в настроение и почти не се хранеше. След като изми чиниите, Александър каза, че отива на кино. Баща му вече беше си легнал. Александър го целуна за лека нощ и каза да не се тревожи, защото той ще стане и ще посрещне сутрешния влак.
Във Волск имаше само едно кино, макар че допреди три години нямаше нито едно. Църквата беше превърната в зала с шестстотин места, където показваха съветски филми, много от които хората не бяха гледали. Това бяха „Двамата бойци“, „Без вина виновни“, „Подвигът на разузнавача“ и „Среща на Елба“, най-популярните филми от последните години, които Александър беше гледал по няколко пъти. След откриването на киното той започна често да идва тук и това стана любим начин да прекарва времето си. Заради спорта не се пристрасти към алкохола и не беше твърде общителен. Като влезе във фоайето, видя, че дават „Незабравимата година“. Беше го гледал преди няколко вечери и много пъти преди това. Филмът му харесваше не толкова заради сюжета, а заради това, че показваха Сталин. Интересно му беше дали Сталин е избрал актьора за ролята. Какво ли е да гледаш как друг човек те пресъздава на екрана и да му подсказваш какво прави правилно и какво не. Александър прекоси фоайето. Не се нареди на опашката, а тръгна към парка.
В центъра на Парка на победата имаше бронзова статуя на трима войници, преметнали автомати през рамо и вдигнали свити юмруци към небето. Официално паркът се затваряше за през нощта. Но нямаше ограда и правилото не се спазваше. Александър знаеше как да влезе: трябваше да завие по пътеката, скрита от погледите от дървета и храсти. Сърцето му започна да бие по-силно, както ставаше винаги, докато обикаляше бавно парка. Но тази вечер, изглежда, беше сам и след като се поразходи още малко, реши да се прибере.
Изведнъж пред него се появи мъж. Александър се спря. Мъжът се обърна с лице към него. По напрегнатото мълчание личеше, че и двамата са тук по една и съща причина. Александър тръгна напред, а мъжът изчака да го настигне. След като се изравниха, се огледаха, за да се уверят, че са сами, и едва тогава се погледнаха. Младежът беше по-млад, на около деветнайсет години. Изглеждаше притеснен и Александър предположи, че му е за първи път. Мълчанието наруши Александър.
— Знам едно място, където можем да отидем.
Младежът отново се огледа, после кимна, без да каже нищо. Александър продължи:
— Следвай ме, но на разстояние.
Двамата тръгнаха поотделно. Александър вървеше на стотина крачки пред спътника си. Обърна се и видя, че младежът го следва.
Когато стигна до гарата, първо провери дали родителите му не са на прозореца. Незабелязан от никого, влезе в чакалнята, като че ли се канеше да се качи на влак. Без да включва осветлението, отключи будката за билети и влезе, като остави вратата отворена. Бутна стола встрани. Нямаше много място, но беше достатъчно. Зачака, поглеждайки часовника си и недоумявайки защо мъжът се бави, но се сети, че беше вървял много бързо. Най-сетне чу някой да влиза в гарата. Вратата на будката се отвори широко. Младежът влезе и двамата за първи път се огледаха добре. Александър пристъпи напред, за да затвори вратата. Звукът от превъртането на ключа го възбуждаше. Означаваше, че са в безопасност. Почти се докосваха, но не съвсем, не знаеха кой ще направи първата стъпка. Александър харесваше този момент и изчака по-дълго, преди да се наведе напред и да го целуне.
Изведнъж някой заблъска по вратата. Първата мисъл на Александър беше, че е баща му — или го е видял, или е знаел през цялото време. Но после се досети, че чукането не идва отвън. Младежът блъскаше по вратата, за да го пуснат да излезе. Дали беше променил решението си? На кого говореше? Александър загуби ума и дума. Чуваше гласове отвън. Младежът вече не изглеждаше кротък и притеснен. Беше се преобразил. Ядосан и отвратен, той заплю Александър в лицето. Капката слюнка се стече по бузата му и той я избърса. Мислите му се объркаха, без да разбира какво става, и той блъсна младежа във вратата.