— Но не можете ли да кажете със сигурност дали липсва някое дете?
Директорът се почеса по ухото.
— Ние сме четирима възпитатели и се грижим за около триста деца. Децата идват и си отиват. Непрекъснато пристигат нови. Трябва да ни разберете, че не успяваме да поддържаме документацията в ред.
— Занимават ли се децата с проституция?
— По-големите правят каквото искат. Не може непрекъснато да са под око. Дали се напиват? Да. Дали проституират? Твърде е възможно, но без мое разрешение, нямам нищо общо с това и не се облагодетелствам от техните занимания. Моя грижа е да имат храна и покрив над главата. И като се имат предвид ресурсите ми, справям се много добре. Не че очаквам похвали.
Директорът ги поведе към горния етаж, към спалните. Когато минаха покрай банята, той каза:
— Да не мислите, че съм безразличен към хигиената на децата? Правя всичко, каквото мога. Грижа се да се къпят веднъж седмично, да се подстригват и да се почистват от въшки веднъж месечно. Изваряваме всичките им дрехи. Не бих търпял въшки в детския дом. Ако отидете в някой друг, ще видите, че косите и веждите на децата гъмжат от тях. Отвратително е. Не и тук. Но никога не съм чул благодарност от някое дете.
— Бихме ли могли да разговаряме с децата насаме? Вашето присъствие може би ги смущава.
Директорът се подсмихна.
— С мен няма да ги уплашиш. Но щом настоявате…
Той посочи стълбата.
— По-големите живеят на горния етаж. Той е тяхно владение.
В спалните на горния етаж, сгушени под покрива, нямаше легла, а само тънки дюшеци на пода. По-големите деца очевидно се хранеха когато поискат; сигурно вече бяха обядвали, като бяха получили най-добрата храна.
Лев влезе в първата стая. Забеляза скрито зад вратата момиче и проблясване на метал. Беше въоръжено с нож. Като видя униформата му, прибра ножа, острието изчезна в гънките на роклята му.
— Помислихме, че са момчетата. Те не бива да влизат тук.
Двайсетина момичета на предполагаема възраст между четиринайсет и шестнайсет не откъсваха погледи от Лев с каменни лица. Той изведнъж си спомни как бе обещал на Анатолий Бродски, че двете дъщери на приятеля му ще се чувстват добре под грижите на московски детски дом. Звучеше нелепо и високопарно. Сега Лев разбра това. Бродски беше прав. Двете момичета щяха да са по-добре, ако живееха сами и се грижеха за себе си.
— А къде спят момчетата?
По-големите момчета, някои от които Лев видя в кабинета на директора, се бяха скупчили в задната част на стаята и ги чакаха. Лев влезе, клекна и сложи албум със снимки на пода пред тях.
— Искам да разгледате снимките и да ми кажете дали някой от тези мъже не ви е досаждал и не ви е предлагал пари срещу сексуални услуги.
Нито едно от момчетата не помръдна, нито подсказа с нещо, че догадката му е вярна.
— Не сте направили нищо лошо. Имаме нужда от вашата помощ.
Лев разтвори албума и започна бавно да отгръща страниците. Стигна до края. Момчетата разглеждаха снимките, но не реагираха. Прелисти страниците обратно. Отново никаква реакция. Вече се канеше да затвори албума, когато момче, застанало отзад в групата, протегна ръка и посочи една от снимките.
— Този мъж ли ти е досаждал?
— Плати ми.
— Платил ти е?
— Не, ти ми плати и ще ти кажа.
Лев и Мойсеев събраха общо три рубли и му ги дадоха. Момчето прелисти албума, намери нужната страница и посочи една от снимките.
— Мъжът приличаше на този.
— Значи не е бил този?
— Не, но приличаше.
— Знаеш ли как се казва?
— Не.
— Можеш ли да ни кажеш нещо за него?
— Плати ми.
Мойсеев поклати глава, с което отказваше да даде повече пари.
— Можем да те арестуваме за спекулация.
Пренебрегвайки заплахата, Лев извади последните си пари и ги даде на момчето.
— Само толкова имам.
— Работи в болницата.
Същия ден
Лев извади пистолета си. Бяха на най-горния етаж на дом №7, квартира 14 в края на коридора. Получиха адреса в болницата. Заподозреният беше болен през последната седмица, когато със сигурност щеше да бъде разпитан, ако всички офицери на МГБ не бяха толкова заети. Оказа се, че началото на болестта му съвпада с първата вълна арести на хомосексуалисти.
Лев почука на вратата. Нямаше отговор. Настоя да отворят, като назова имената и чиновете им. Нямаше отговор. Мойсеев вече беше вдигнал обутия си в ботуш крак, за да ритне вратата, когато тя най-после се отвори.
Като видя насочените срещу него пистолети, доктор Тяпкин вдигна ръце и отстъпи назад. Лев едва го позна. Беше човекът, помогнал му при огледа на тялото на момичето, престижният лекар, преместен от Москва. Косата му беше несресана, очите му гледаха безумно. Беше отслабнал и измачканите дрехи висяха на него като на закачалка. Лев бе виждал хора, съсипани от тревога и безпокойство, бе виждал как мускулите им губят форма и стегнатост, сякаш страхът ги разяждаше.