Лев блъсна вратата с крак и огледа квартирата.
— Сам ли сте?
— Вкъщи е малкият ми син. Но той спи.
— На колко години е?
— На четири месеца.
Мойсеев пристъпи напред и удари с дръжката на пистолета си Тяпкин по носа. Той падна на колене и в събраните му длани потече кръв. Мойсеев нареди на Лев:
— Обискирай го.
А той започна да претърсва жилището. Лев клекна, помогна на Тяпкин да се изправи, заведе го в кухнята и го сложи да седне на един стол.
— Къде е жена ви?
— На пазар… ще се върне скоро.
— От болницата ни казаха, че сте болен.
— Вярно е донякъде. Чух за арестите. Знаех, че е само въпрос на време да дойдете.
— Кажете ми какво се случи.
— Сигурно бях полудял, нямам друго обяснение. Не знаех на колко е години. Беше съвсем млад. Може би на петнайсет-шестнайсет, имах нужда от някого, който няма да говори с мен и няма да разказва на всички за мен. Не исках да се срещам отново с него. Или да го виждам. Търсех анонимност. Мислех, че никой няма да обърне внимание на сираче от детски дом. Никой няма да повярва на думите му. Можех да му дам малко пари и с това всичко да приключи. Търсех някой невидим — нали разбирате?
Мойсеев приключи с повърхностното претърсване, върна се в стаята и прибра пистолета в кобура. Хвана Тяпкин за счупения нос и го завъртя надясно и наляво, така че той изкрещя от болка. В съседната стая се събуди бебето и заплака.
— Правиш любов с момчетата, а после ги убиваш?
Мойсеев пусна носа на Тяпкин. Докторът се свлече на пода и се сви на кълбо. Мина доста време, преди да може отново да проговори.
— Не съм правил любов с него. Просто не можах. Не се реших. Помолих го, платих му, но не можах да го направя. Тръгнах си.
— Ставай. Ще дойдеш с нас.
— Трябва да почакаме да се върне жена ми — не можем да оставим сина ми сам.
— Нищо му няма. Ставай.
— Позволете ми поне да спра кървенето.
Мойсеев кимна.
— Не затваряй вратата на банята.
Тяпкин излезе от кухнята и тръгна, залитайки към банята, като остави кървав отпечатък от ръката си на вратата, която не затвори, както му бе заповядано. Мойсеев оглеждаше жилището. Личеше, че завижда. Докторът имаше хубав дом. Тяпкин пусна водата, притисна с кърпа носа си и заговори, стоейки с гръб към тях.
— Много съжалявам за онова, което направих. Но не съм убивал никого. Трябва да ми повярвате. Не защото се надявам, че репутацията ми може да бъде спасена. Знам, че с мен е свършено. Но някой друг е убил момчето и той трябва да бъде заловен.
Мойсеев започна да става нетърпелив.
— Тръгваме.
— Желая ви късмет.
Като чу тези думи, Лев се втурна към банята и обърна Тяпкин към себе си. В ръката му беше забита спринцовка. Краката му омекнаха. Той се свлече. Лев го положи на пода и издърпа спринцовката. Провери пулса му. Доктор Тяпкин беше мъртъв. Мойсеев стоеше и гледаше тялото от горе надолу.
— Това улеснява работата ни.
Лев вдигна поглед. Жената на Тяпкин се беше върнала. Стоеше на прага с покупките в ръце.
1 април
Александър затвори касата. Нестеров беше удържал на думата си. Тайната на сексуалната му насоченост беше запазена. Никой от пътниците не го гледаше странно. Никой не шепнеше нещо зад гърба му. Семейството не го отбягваше. Майка му все така го обичаше. Баща му все така му благодареше за усилената му работа. И двамата както и преди се гордееха с него. Цената за това беше списъкът с имената на повече от сто мъже, които бяха арестувани, докато Александър продължаваше да продава билети, да отговаря на въпросите на пътниците и да се справя с всекидневните си задължения на гарата. Животът му се върна в нормалното русло. Почти нищо не беше се променило. Вечеряше с родителите си, водеше баща си до болницата. Чистеше гарата, четеше вестници. Но вече не ходеше на кино. Всъщност вече не ходеше в центъра на града. Страхуваше се да не срещне някого, някой офицер от милицията, който да се подсмихне самодоволно и многозначително. Светът му неимоверно се стесни. Промени се, още когато се бе отказал от мечтата си да стане атлет, и сега си казваше, че ще се приспособи, както бе успял да се приспособи и преди.
Истината беше, че постоянно се питаше кога ли мъжете ще се досетят кой ги е предал. Може би вече са им казали. Дори броят на арестите означава, че държат по няколко души в килия. И как другояче те ще прекарват времето си, ако не размишлявайки кой е съставил списъка? За първи път в живота си вече нямаше какво да крият. И Александър изведнъж разбра, че би заменил свободата си за публичното унижение в една от тези килии. Но едва ли биха му се зарадвали там. За него вече нямаше място — нито в техния свят, нито в неговия собствен.