2 април
Петя се събуди преди зазоряване. Седнал на студените каменни стъпала на входа, чакаше нетърпеливо изгрева на слънцето, за да помоли родителите си за разрешение да се разходи в града. Беше спестявал няколко месеца и имаше пари да си купи още една марка, която да сложи на последната страница на албума си. Баща му беше му подарил първата серия марки на петия рожден ден. Не беше молил за тях, но постепенно се запали по колекционирането, отначало предпазливо, а после все по-настойчиво, докато то се превърна в страст. През последните две години беше изпросил всички марки от съседите и от другите семейства, работещи в колхоза — колективно стопанство №12, към което се числяха родителите му. Дори беше завързал случайни познанства в Гуково, най-близкия град, с надеждата да се сдобие с още марки. С увеличаването на сбирката му си беше купил евтин хартиен албум, в който лепеше марките в правилни редици. Държеше албума в дървена кутия, която баща му беше изработил за него, за да си пази марките. Кутията беше необходима, тъй като Петя не можеше да спи и непрекъснато скачаше да проверява дали покривът не е протекъл, или пък плъховете не са изгризали скъпоценните страници. От всички марки обичаше най-много първите четири, подарени от баща му.
От време на време родителите му даваха по някоя копейка — не излишна копейка, той вече беше достатъчно голям, за да знае, че няма излишни пари. В замяна винаги свършваше някоя работа в домакинството. Спестяваше тези пари няколко месеца, през които си мислеше коя марка е по-добре да купи. Миналата вечер му дадоха още една копейка, според майка му не навреме, не защото не одобряваше увлечението му, а защото знаеше, че няма да заспи цяла нощ. И беше права.
Слънцето започна да се издига и Петя побърза да влезе вътре. Майка му настоя да изяде паница овесена каша, преди да отиде където и да е. Той я изгълта възможно най-бързо, без да обръща внимание на думите ѝ, че ще го заболи корем. Като приключи, изтича навън, стигна до пътеката, която се виеше през полето, и тръгна към града. Не бързаше. Магазините бяха още затворени. Можеше да се наслади на радостното предчувствие.
Будката в Гуково, където се продаваха марки и вестници, също беше още затворена. Не знаеше кога точно ще отвори, но нямаше нищо против да почака. Беше вълнуващо да е в града и да знае, че има достатъчно пари за нова марка, и той тръгна по улиците безцелно. Спря на гарата, откъдето потегляха електричките, защото вътре имаше часовник. Часът беше седем и петдесет минути. Един влак щеше да потегли и той реши да погледа. Излезе на перона и седна на една пейка. Беше пътувал с електричка и знаеше, че това е бавен влак, който спира на всяка гара по пътя до Ростов. Макар че само веднъж бе ходил до Ростов с родителите си, той и някои от съучениците понякога се качваха на влака не за друго, а защото знаеха, че могат да пътуват безплатно. Контрольорите рядко проверяваха за билети.
Беше почти готов да се върне при будката и да купи марката, когато до него седна някакъв мъж. Беше елегантно облечен, носеше черна чанта, която остави на земята между краката си, като че ли се страхуваше някой да не му я открадне. Петя го погледна. Носеше квадратни очила с дебели стъкла, косата му беше черна и грижливо вчесана. Беше облечен в костюм. Петя не можеше да каже на колко е години. Не беше стар, макар че косата му беше побеляла на слепоочията. Но пък не беше и млад. Изглежда не обръщаше внимание на Петя. Момчето вече се канеше да стане и да си тръгне, когато изведнъж мъжът се обърна и му се усмихна.
— За къде пътуваш днес?
— За никъде. Имам предвид с влак. Просто седя тук.
Петя беше научен да се държи учтиво и с уважение към възрастните.
— Намерил си неподходящо място да седиш просто така.
— Чакам да си купя марки, будката още е затворена. Макар че вече може би са я отворили, трябва да проверя.
Като чу това, мъжът се обърна към Петя.
— Марки ли събираш?
— Да.
— И аз събирах, когато бях на твоята възраст.
Петя се облегна назад и се отпусна — не познаваше никой друг, който събира марки.
— Нови ли събирахте, или с клеймо? Аз събирам и едните, и другите.
— Моите всичките бяха нови. Купувах ги от будките. Точно като теб.
— Иска ми се и моите всички да са нови. Но повечето са използвани. Изрязвам ги от стари пликове.
Петя бръкна в джоба си, извади шепата копейки и ги показа на мъжа.
— Трябваше да спестявам три месеца.
Мъжът погледна купчинката монети.
— Толкова дълго време за толкова малко.
Мъжът беше прав. Монетите бяха съвсем малко. Разбра, че никога няма да има твърде много. Радостното предчувствие бе помрачено. Никога нямаше да има голяма сбирка. Другите хора винаги щяха да имат повече от него: колкото и упорито да работи, никога няма да може да ги настигне. Настроението му се развали, поиска да си тръгне и вече се канеше да стане, когато мъжът попита: