Андрей гледаше отгоре тялото на момчето. По главата му се стичаше кръв към слепоочието и бузата. Андрей коленичи и притисна пръст на врата му, опитвайки се да напипа пулс. Беше живо и това беше добре. Обърна го по гръб и започна да го съблича като кукла. Съблече палтото, ризата му, свали обувките и чорапите. Накрая свали панталоните и бельото. Събра дрехите накуп, взе чантата си и се отдалечи от детето. След двайсетина крачки се спря край паднало дърво. Захвърли евтините дрешки настрани. Извади от чантата си кълбо грубо въже. Върна се при момчето и завърза единия край около глезена му. Направи стегнат възел и го изпробва, като го подръпна дали няма да се развърже. Възелът беше здрав. Върна се, като внимателно развиваше въжето, сякаш в другия край на което имаше шашки динамит. Стигна до падналото дърво, скри се зад него и легна на земята.
Беше избрал добро място. Зад дървото момчето нямаше да го види, когато дойде в съзнание. Очите му проследиха въжето по земята чак до глезена на детето. В ръката му оставаха още десетина метра. Всичко беше готово. Изведнъж изпита такава възбуда, че му се припика. Страхувайки се да не изпусне момента, когато момчето ще дойде в съзнание, се търколи на една страна, разкопча се и легнал се облекчи. Като свърши, се отмести на сухо място, без да напуска скривалището. Момчето все още беше в безсъзнание. Дойде време за последните приготовления. Андрей свали очилата си, прибра ги в калъфа и ги пусна във вътрешния джоб. Сега, поглеждайки назад, виждаше детето като размазано петно. Примижа силно и успя да види само неясна ивица розова кожа, контрастираща с кафявата земя. Протегна ръка, отчупи клонка от близкото дърво и задъвка кората, при което зъбите му добиха мръснокафяв цвят.
Петя отвори очи и видя синьото небе и клоните на голите дървета. Главата му беше лепкава от кръв. Докосна я, погледна пръстите си и заплака. Беше му студено. Беше гол. Какво беше се случило? Объркан, страхуваше се да седне, за да не види мъжа до себе си. Беше сигурен, че оня се крие някъде наблизо. В момента виждаше само небето. Но не можеше да остане гол на земята. Искаше му се да е у дома при родителите си. Обичаше ги толкова много и беше сигурен, че и те го обичат. Устните му трепереха, цялото му тяло трепереше, той седна — огледа се, затаил дъх. Мъжът не се виждаше. Погледна зад себе си и встрани. Нямаше го. Петя се поизправи, клекна и огледа гората. Беше сам и изоставен. Пое си дълбоко дъх с облекчение. Не разбираше. Но и не искаше да разбере.
Огледа се за дрехите си. Нямаше ги. Но това нямаше значение. Скочи и се затича бързо, колкото можеше, по нападалите листа, по влажната земя и разтопения сняг. Когато не стъпваше по паднали клони, босите му стъпала шляпаха в мокрото. Не беше сигурен дали тича в правилната посока. Знаеше само, че трябва да избяга.
Внезапно нещо го дръпна за десния крак, сякаш нечия ръка го беше хванала за глезена. Не успя да запази равновесие и падна по очи. Без да си поеме дъх, се търкулна по гръб и погледна назад. Не виждаше никого. Сигурно се е спънал и се канеше да стане отново, когато видя вързаната около десния му глезен примка. Проследи въжето с поглед през гората и видя, че е опънато по земята като корда на въдица. Въжето беше опънато чак до паднало дърво, на около четирийсет крачки разстояние.
Хвана примката и се опита да я дръпне надолу и да освободи крака си. Но тя бе толкова силно стегната, че се впи в кожата му. Някой отново дръпна въжето, този път по-силно, и го повлече назад по разкаляната земя. Вдигна поглед. Мъжът стоеше зад дървото, намотаваше въжето и го дърпаше към себе си. Петя се хващаше за клони, драскаше с пръсти влажната земя. Насочи вниманието си върху възела. Не можеше да го развърже. Не можеше и да скъса въжето. Нямаше избор, освен да се опита да изхлузи примката, като ожули кожата си. Въжето отново се опъна и се впи в крака му. Той стисна зъби, за да не извика. Загреба с шепата си рядка кал и намаза примката. Когато мъжът дръпна отново, Петя измъкна крака си. Скочи и побягна.
Въжето висеше свободно в ръката на Андрей. На другия край нямаше никого. Дръпна отново и усети как лицето му пламва. Присви очи, но разстоянието беше твърде голямо и той не виждаше нищо, винаги бе разчитал на въжето. Дали да не си сложи очилата? Не, когато беше малък, нямаше очила.
Някога беше оставен така — почти сляп, сам, препъващ се в гората.