Той те беше изоставил.
Андрей прескочи падналото дърво. С бързи крачки тръгна по следата на въжето.
Петя тичаше бързо, както никога преди. Ще стигне до гарата — влакът ще е там. Ще се качи. Влакът ще потегли, преди мъжът да е стигнал гарата. Ще остане жив.
Мога да го направя.
Обърна се. Мъжът беше изостанал, ниско наведен над земята, като че търсеше нещо. Нещо повече, той тичаше в друга посока. Разстоянието между тях се увеличаваше. Петя трябваше да успее да стигне до гарата преди него.
В края на въжето, при примката, Андрей се спря, примижа и се огледа наоколо. Сърцето му биеше силно, беше готов да се разплаче — не виждаше детето никъде. Чувстваше се сам и изоставен. И изведнъж там, вдясно, долови движение — светло петно, телесен цвят. Беше момчето.
Петя погледна назад с надеждата, че разстоянието между тях е станало още по-голямо. Този път видя мъжа да тича много бързо към него. Правеше дълги скокове, сакото му се развяваше. Усмихваше се като ненормален. Момчето забеляза, че зъбите му кой знае защо са станали кафяви, и се спря, разбрало, че няма да може да избяга. Усети слабост, всичката кръв се бе оттеглила от краката му. Вдигна ръце към главата си, сякаш да се защити, затвори очи и си представи, че отново е в прегръдката на родителите си.
Андрей се блъсна в момчето с такава скорост, че и двамата се строполиха на земята. Беше върху него, то се гърчеше отдолу, дращеше и хапеше сакото му. Проснал се върху него с цялата си тежест, за да му попречи да избяга, Андрей промърмори:
— Още е жив!
Извади дълъг ловджийски нож от колана си. Затвори очи и заби острието, отначало предпазливо, само върха, с малки порезни рани, вслушвайки се в пронизителните викове, които идваха отдолу. Зачака, като се наслаждаваше на момента и усещаше ритниците в корема си. Какво страхотно усещане! Възбуждаше се все повече и острието се забиваше все по-дълбоко и по-бързо, докато накрая се заби до дръжката. Детето вече не мърдаше.
Три месеца по късно
Югоизточна Ростовска област, Азовско море
4 юли
Нестеров седеше, заровил пръсти в пясъка. Тази плажна ивица беше любима на жителите на близкия град Ростов на Дон, намиращ се на около четирийсет километра на североизток. Днешният ден не беше изключение. Плажът бе претъпкан. Като че ли градските жители се бяха събудили току-що от зимен сън, телата им изглеждаха бледи и безжизнени след дългата зима. Интересно дали ще може да отгатне по фигурите им какво работят? По-пълните мъже заемаха важни постове. Може би бяха директори на заводи, партийци или офицери с висок ранг от Държавна сигурност, не от онези, които ритат вратите, а от другите, които подписват заповеди за арести. Нестеров внимаваше да не привлича погледите им. Беше зает със семейството си. Двамата му синове играеха в плиткото, жена му лежеше до него и спеше — очите ѝ бяха затворени, ръцете подложени под главата. На пръв поглед изглеждаха напълно задоволено и благополучно образцово съветско семейство. Най-сетне можеха да се отпуснат и да си починат — нали бяха в отпуска, като награда за бързото и ефективно разкриване на две убийства беше му позволено да ползва служебна кола на милицията и безплатни талони за гориво. Бяха му казали да си почива и за известно време да забрави работата. Такива бяха получените разпореждания. Повтаряше ги наум, учудвайки се на иронията на съдбата.
Процесът срещу Варлам Бабинич продължи само два дни, адвокатът пледира, че младежът е невменяем. Според процедурните правила защитата трябваше да се основава на мнението на същите експерти, които използваше и обвинението. Със собствени независими експерти защитата не разполагаше. Нестеров не беше адвокат, но и без това разбираше огромното предимство, което дава на обвинението тази ситуация. В случая с Бабинич защитата трябваше да докаже невменяемост, без да може да призове свидетел, който да не е бил обработен от обвинението. Тъй като в болница №379 нямаше психиатри, обвинението бе избрало и призовало в съда лекар без специална подготовка. Докторът обяви, че Варлам Бабинич разбира разликата между добро и зло и знае, че убийството е нещо нередно; че интелигентността на подсъдимия е ограничена, но достатъчна, за да проумее понятия като престъпност, все пак при арестуването си той е казал:
В голяма беда съм.
Защитата нямаше друг избор, освен да призове същия лекар и да се опита да наложи противоположна гледна точка. Но Варлам Бабинич бе признат за виновен. Нестеров получи напечатано на машина писмо, потвърждаващо, че седемнайсетгодишният осъден е екзекутиран с изстрел в тила.