Задъхана от бързото тичане, тя викаше сина си, вглеждайки се в лицата на къпещите се с пълни със сълзи очи. Хората я отбягваха, оглеждаха я с безразличие, а тя ги молеше да ѝ помогнат.
— Той е само на пет годинки. Отвлечен е. Трябва да го намеря.
Строга на вид жена се опита да я спре.
— Със сигурност е някъде тук.
— Вие не разбирате: заплашва го смъртна опасност.
— Каква опасност, какво говорите?
Тя избута жената и отново затича по плажа, викайки сина си. Изведнъж усети как силна мъжка ръка здраво я хвана за рамото.
— Отвлякоха малкото ми момченце. Моля ви, помогнете ми да го намеря.
— Защо не се успокоите?
— Не, може да го убият. Ще го убият, разбирате ли? Трябва да ми помогнете да го намеря.
Мъжът се засмя.
— Какво убийство, какво си измисляте? Нищо не може да му се случи.
Инеса започна да се дърпа, но мъжът не я пускаше. Заобиколена от изразяващи презрително съжаление хора, тя отчаяно се съпротивляваше.
— Пуснете ме! Трябва да намеря сина си.
Нестеров си пробиваше път през тълпата, за да стигне до жена си. Беше намерил малкия им син безгрижно да си играе в тръстиките и сега носеше двете момчета на ръце. Мъжът пусна Инеса. Тя прегърна Вадим, притисна главата му към гърдите си така, сякаш можеше да се счупи. Стояха заедно, цялото семейство, заобиколени от враждебни лица. Защо се държат така? Какво им става?
Ефим прошепна:
— Да се махаме оттук.
Отдалечиха се от тълпата, събраха набързо нещата си и тръгнаха към колата. Край селския път бяха паркирани само четири автомобила. Останалите летовници бяха дошли с влак. Нестеров запали двигателя и потегли.
Слаба жена с прошарена коса стоеше на плажа и гледаше как колата се скрива от погледа. Записа номера, решила, че това семейство трябва да бъде проверено с особено внимание.
Москва
5 юли
До вчерашния ден, дори Лев да беше арестуван, с нищо не можеше да се установи връзката на Раиса със своеволното му разследване. Тя би могла да го изобличи и евентуално да оцелее. Сега вече нямаше такава възможност. Те пътуваха с влака, наближаващ Москва, с фалшиви документи и вината им вече беше обща.
Защо Раиса се качи във влака, защо реши да придружи Лев? Това противоречеше на главния принцип, от който се ръководеше — оцеляването на всяка цена. Поемаше огромен риск, когато имаше и друга алтернатива. Можеше да остане във Волск и да не прави нищо или, за още по-голяма сигурност, да предаде Лев и да се надява, че това предателство ще ѝ осигури безопасно бъдеще. Тази стратегия беше неприятна, лицемерна и жалка, но тя бе извършила много неприятни неща в името на оцеляването, включително беше се омъжила за Лев, човек, когото ненавиждаше. Какво се беше променило? За любов не можеше и дума да става. Сега Лев беше неин партньор, но не в очевидния брачен смисъл. Бяха партньори в това разследване. Той ѝ имаше доверие, вслушваше се в мнението ѝ — и не като проява на любезност, а защото бяха равни. Бяха екип, имаха обща цел, бяха се обединили заради нещо по-важно от живота на двамата. Изпълнена с енергия, тя не искаше да се върне към предишното си съществуване, в което основна грижа бе оцеляването, и се питаше каква част от душата си ще се наложи да отреже и продаде, за да оцелее.
Влакът спря на Ярославската гара. За Лев беше особено важно, че се върнаха именно тук, където на жп линията недалеч бе открито тялото на Аркадий. Връщаха се в Москва за първи път, откакто бяха изпратени в изгнание преди четири месеца. Официално нямаха работа тук. Животът и разследването им зависеха от това да останат незабелязани. Ако ги заловят, с тях е свършено. Бяха пристигнали в Москва заради жена на име Галина Шапорина, която беше видяла убиеца и можеше да го опише, да каже на колко години е, да му придаде плът — да го направи реален. В момента и двамата нямаха представа за мъжа, когото търсеха. Не знаеха дали е стар или млад, слаб или пълен, опърпан или добре облечен. Накратко, той можеше да се окаже всякакъв.