Освен разговора с Галина, Раиса предложила да се срещнат и с Иван, колегата ѝ от училище. Той беше чел много забранени западни материали и имаше достъп до поверителни публикации, статии в списания, вестници и неофициални преводи. Може би знаеше за проведени в чужбина разследвания на случайни, серийни или ритуални убийства. Раиса знаеше съвсем малко за подобни престъпления. Беше чувала за американеца Албърт Фиш, който убивал деца и ги изяждал. Беше чувала и за французина доктор Петио, който по време на Великата отечествена война примамвал евреи в мазето си, предлагайки им безопасност, а после ги убивал и изгарял телата им. Впрочем това биха могли да бъдат измислици на съветската пропаганда за загниването на западната цивилизация, убийците бяха описани като продукт на развратено общество и погрешна политика. Те не можеха да използват детерминистката теория за своето разследване. Тя означаваше, че заподозреният, когото търсят, би могъл да бъде само чужденец, някой, чийто характер се е формирал от живота в капиталистическото общество. Но убиецът очевидно пътуваше безпрепятствено из страната, говореше руски и очароваше децата. Следователно добре познаваше тяхното ежедневие. Всичко, което знаеха или бяха чели за този вид престъпления, беше или фалшиво, или неприложимо. Трябваше да се освободят от всички предразсъдъци и да започнат на чисто. Раиса вярваше, че достъпът на Иван до точна информация е от съществено значение за новите им познания по въпроса.
Лев признаваше, че подобни материали могат да са им от полза, но искаше да ограничи общуването им с хората до минимум. Основната им цел беше Галина Шапорина, Иван оставаше на второ място. Лев не беше убеден, че той си струва риска. Обаче съзнаваше, че това класиране на нещата по важност е субективно. Ревнуваше ли жена си от Иван? Да, ревнуваше. Искаше ли да привлече Иван в тяхното разследване? Не, нито за миг.
Лев погледна през прозореца и изчака пътниците да слязат. Гарите се наблюдаваха от униформени или цивилни агенти. Всички главни транспортни възли се смятаха за уязвими от гледна точка на проникването на вражески шпиони. По пътищата имаше контролно-пропускателни пунктове с въоръжена охрана. Пристанищата бяха под непрекъснато наблюдение. А контролът никъде не бе така засилен, както в Москва. Лев и Раиса се опитваха да проникнат в най-охранявания град в страната. Единственото им предимство беше, че Василий няма никакви основания да предполага, че са толкова безразсъдни да се впуснат в такова начинание. Преди да слязат от влака, Лев се обърна към Раиса.
— Ако привлечеш нечий поглед, на охраната или на някого другиго, дори на някой цивилен, не поглеждай веднага встрани. Не се усмихвай и не прави прибързани жестове. Просто погледни го, а после премести погледа си другаде.
Слязоха на перона, и двамата нямаха много багаж. Имаше опасност големите чанти да привлекат вниманието. Вървяха бързо и едва се сдържаха да не ускоряват ход. Лев се зарадва, че гарата е оживена. Въпреки това усети, че яката на ризата му е мокра от пот. Опита се да се успокои с мисълта, че е невероятно някой от агентите да търси тях. Бяха се постарали да се отърват от възможно наблюдение още във Волск, като съобщиха на познати, че отиват на екскурзия в планината. За отпуската трябваше да напишат молби. Поради наложените им ограничения успяха да получат само два дни. Тъй като времето ги притискаше, потеглиха към гората и направиха кръг, за да се уверят, че никой не ги следва. Убедени, че са сами, излязоха близо до гарата. Съблякоха туристическите си дрехи, заровиха ги заедно с оборудването за лагеруване и седнаха да чакат московския експрес. Качиха се в последната минута. Ако всичко вървеше по план, щяха да се срещнат със свидетелката, да се върнат във Волск, да влязат в гората, да вземат оборудването си и отново да облекат туристическите дрехи. Щяха да се върнат в града по една от северните пътеки.
Почти бяха стигнали изхода, когато някакъв мъж зад тях извика:
— Документите.
Без да се поколебае, Лев се обърна. Не се усмихна, нито се опита да изглежда невъзмутим. Беше ги спрял офицер от Държавна сигурност. Лев не го познаваше и това беше голям късмет. Подаде документите си, а Раиса нейните.